Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘План-тезиси’ Category

  1. Представители

1.1. Д-р Кръстев

1.2. Пенчо Славейков

1.3. Пейо Яворов

1.4. Петко Тодоров

  1. Общността

Формира се около сп. „Мисъл“[1], започнало да излиза през 1892 г. по идея на д-р Кръстев; през първите 8 години идеолог и съмишленик на редактора е Пенчо Славейков; в края на XIX век към тях се присъединяват П.К. Яворов и П.Ю. Тодоров; създава се литературна общност, която е център на литературния живот в България.

  1. Влияния

3.1. Шопенхауер и Ницше (немска индивидуалистична философия): волята за власт е първична движеща сила на човешкото поведение (волунтаризъм[2]).

3.2. Гюстав Льобон – величието на народите се измерва чрез тяхната нравственост.

3.3. Грос и Фолкелт (неокантианци) – необходими са систематичност и яснота на естетическото изследване.

3.4. Иполит Тен[3] – безпристрастност на критическата оценка.

3.5. Ибсен – пълноценният живот е живот според призванието.

3.6. прозата на Кнут Хамсун и Оскар Уайлд

  1. Възгледи

4.1. индивидът има право да се стреми към духовна свобода, без да се ограничава от исторически и социални фактори.

4.2. изкуството е самостойно, надделнично, надисторическо, универсално, ориентирано към висшите духовни потребности на личността.

4.3. творецът има културна функция: да бъде носител на високи идеали, съвместяващи национални и универсални ценности.

4.4. творческият акт е мистичен; фикционалният свят е светът на бъдещето.

4.5. самотата е естествено състояние на човешкия дух; познанието и духовното съвършенство се постигат чрез самовглъбяване.

4.6. чрез творчеството е възможен „живот в смъртта“ – изкуството е вечно.

4.7. литературната творба не е пряко обществено ангажирана.

4.8. литературата не бива да е с публицистичен характер.

4.9. литературата изпълнява нравствена мисия по отношение на живота.

4.10. хармония между битийно и духовно, реалистично и идеалистично.

4.11. читателят трябва да общува свободно с творбата и да намира в нея преди всичко естетическа наслада.

4.12. определящи за художествената творба са стилът, композицията и езикът.

4.13. европеизация!

4.14. българската литература трябва да се откаже от декларативността и идеологическата си обремененост; срещу политическите институции, против монархията.

4.15. природата е изява на човешки състояния.

4.16. фолклорът е източник на етични и естетически образци; чрез „националната душа“ се постига универсалното.

  1. Дебатът „млади и стари“: отричат естетическите достойнства на традиционната българска литература; стремят се да поведат българската литература по нови, адекватни на съвременността и ориентирани към бъдещето пътища.

 

[1] „Мисъл“ е литературно-обществено списание с подчертано внимание върху философията, естетиката и теорията на изкуството. От неговите страници българският читател за пръв път се запознава с редица модерни философи, естети и мислители като Фр. Ницше и А. Шопенхауер, В. Вундт и Й. Фолкелт. Представени са и по-традиционно мислещи теоретици като Иполит Тен и Ф. Брюнетиер. Сред българските сътрудници заслужава да бъде отбелязано името на Димитър Михалчев.

В „Мисъл“ се печатат също оригинални и преводни статии в областта на етиката, социологията, педагогиката, историята, религията и политиката. Прави се преглед на културния живот у нас и в чужбина.

В списание „Мисъл“ художествените преводи свидетелстват за целенасочен и прецизен подбор както по отношение на авторите, така и на българските им интерпретатори. В превод на Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Кирил Христов, Пейо Яворов, Димитър Попов се поднасят образци от древната до модерната класика – от Софокъл и Лукиан до Бодлер, Ибсен и Метерлинк. В сравнение с някои от по-късните ни литературни издания преводната стратегия на „Мисъл“ изглежда твърде еклектична. Тук редом стоят имената на Юго и Метерлинк, на Гьоте и Едгар По. Но тази еклектика в случая е неизбежна и необходима, тъй като списанието трябва да насити значителен културен вакуум.

[2] Волунтаризъм /по лат. voluntaries ‘доброволен’/ Филос.

  1. Учение, отреждащо първостепенна роля на божествената или човешката воля.
  2. Съгласно идеологическите определения на източния марксизъм волунтаризмът е идеалистическо течение, което обявява волята за първична и решаваща сила в света. Определя се като реакционно субективно идеологическо направление във философията, което отрича обективната закономерност и необходимост в природата, като приписва на волята решаващо, първично значение (Шопенхауер, Ницше). Една от идеите на волунтаризма е, че човешките отношения трябва да се основават на доброволното сътрудничество и естествените закони, а не на политическия натиск. Алтернативни схващания на същата идея са панархизма и някои форми на анархизма, особено индивидуалистичният анархизъм.

 

[3] Иполит Адолф Тен (фр.Hippolyte Adolphe Taine) (1828–1893) френски философ, историк, писател, изкуствовед и психолог.

 

Advertisements

Read Full Post »

I.  Да пожелаеш свободата – Основен сюжет на Ботевата поезия е сюжетът на пожеланата, нравствено изстрадана и героично отстоявана българска свобода.

1. Ранни стихотворения

1.1. „Майце си”
1.2. „Към брата си”
1.3. „Делба”
1.4. „До моето първо либе”
1.5. „Елегия”

Тези творби са прекалено съкровени и разкриват драматичните душевни терзания на лирическия герой в порива му да проумее и да немери своето място в живота. За да постигне своите внушения, поетът се опира на популярен, но много ефективен похват – противопоставянето между външно и вътрешно, видимо и същностно.
В „Майце си” то се забелязва в: „там лицето е весело, но сърцето е скръбно, лицето е открито за всички, сърцето броди из неподозирани, тайнствени маршрути”.
В стихотворенията „Към брата си”, „Делба”, „До моето първо либе” мотивът за неразбрания и страдащ самотник продължава да бъде разгръщан и емоционално уплътняван. Трудно е да се живее между „глупци неразбрани”, сред онемели души и „присмех глупешки”, сред „думите отровни” на битовия любовен захлас. Героят е сам в страданието си и дълбоко неразбран в желанията си. За да се разбере какво е свободата, не е достатъчно само да се разпознае фигурата на насилника и да се осъзнае пътят на борбата. Необходимо е да се разобличат и старите пътища на спасението, по които е вървял българският човек. Защото човекът е същество, което винаги е живяло чрез някаква идея за спасение, за върховен изход, който ще го изведе на „горната земя” или в „обетованата земя”.

II. Нравствено изстраданата свобода

Стихотворения
– „Борба”
– „Странник”
– „Патриот”
– „В механата”

Стихотворения като „Борба”, „Странник”, „Патриот“, „В механата”  дават точна представа за широкия спектър на живота, лишен от благото на честта. За всички тях Ботевата поезия има сурови, но точни думи. Героят на Ботев познава самотата.

Изповедно-диалогичните творби всъщност говорят за дълбоката несподеленост на стремежите и на желанията.

В стихотворението „Борба” е изградена една психологически наситена картина на безнадежността. Две неща стоят в основата на това състояние:

1. Пробуждането – сънят и пробуждането са силно въздействени, реторично усилени образи, използвани успешно от цялата възрожденска литература. При Ботев образите продължават своят живот, но вече преминали през дълбокото личностно изживяване.
Сънят и заспиването в случая означават невъзможността да се прогледне за някакви по-висши основания за живота. Битът например е една от „люлките”, където робът „заспива” и не може с векове да се пробуди. Да си „заспал” означава да си забравил за съществуващата граница между човешкото и животинското. Забравил си да се питаш за онези важни разлики, които те правят човек във високия нравствен смисъл на думата.

2. Липса на критерии, чрез който да бъдат различавани свестните от „глупците”.
„Свестните у нас се считат за луди”, „глупецът вредом всеки почита…” – тези стихове от „Борба” точно дефинират проблема. Така е, защото богатството и лъжливите думи управляват света, те отреждат мястото на човека в скалата на почитанието. Всички институции – църквата, училището, пресата – са се включили в изграждането на този фалшив пантеон на ценностите. Ето го отново поредният проблем – светът е „ослепял” от лъжите на вековете, той не е способен да различава доброто от злото, истината от лъжата. Неговият рефлекс е сведен до сляпото подчинение и преклонение пред завети от типа „Бой се от Бога, почитай царя”. Подобни завети правят статичен света, блокират колелото на историята и робските народи агонизират с векове в робските си люлки. Залогът на героя е да разобличи лъжата, да развенчае закона на „свещената глупост”. Само така той ще може да заживее по един по-достоен начин, да възмезди миналото и да погледне с надежда към бъдещето.

В стихотворението  „Странник” проблемът е отчетливо поставен и е сатирично решен. Цялото насилие и несправедливост на робския свят са се стоварили върху странника, но утешенията на бита сякаш никога няма да привършат. Бащата, братята, либето – всичко е отнето, но кръговратът на робските утешения може да пробължи безкрайния си ход. Странникът ще продължи с всичко онова, което навикът му предписва и го утешава – ритуала, семейството, децата, труда за прехраната. Човекът е поробен не само от чуждоземните нашественици, той е под игото и на своите навици, на традицията, която стриктно е предписала житейското му поведение.
Още едно измерение на робството и лъжата, което също е свързано със състоянията на героя. Това е принципната неспособност за действие, оставено единствено в патоса на големите, но празни думи.
Стихотворението „В механата” е най-добрата илюстрация на този проблем. Отново позорът и славата са изведени като „тема” на поетическото обсъждане. Те за пореден път са изпаднали в трагичната невъзможност да бъдат различени, да бъдат открити истинските им лица. Лирическият герой тук е още по-здраво и трагично обвързан със ситуацията на бездействие. Той пожелава забравата като спасение от нравствените терзания, но нищо не е в състояние да надмогне жестокия сблъсък между големите клетвени думи и смешно-нищожните действия. Механата става поредното пространство на срама, на трагичното забравяне на дълга и честта. Думите и делата трагично са се раздалечили. Лъжепатриотът, мнимият юнак се откроява като комична и гротескна фигура на фона на разиграващата се народна трагедия. Ако тиранинът е представен чрез една емоционално въздействаща поредица от глаголи, свързани с унижението : „коли, беси, бие, псува/ и глоби народ поробен”, то патриотите от механата са представени с жалкото перчене, със смешното пиянско зъбене: „Пием, пеем буйни песни/ и зъбим се на тирана…”

Механата не е мястото където ще се роди спасителят, където ще прогледне месията на българската свобода – това е трагичното обобщение на творбата. Героят трябва да забрави не само мъките на народа, той трябва да забрави и себе си, собствената си съвест, за да намери „успокоение” и „спасение”.
Изводът е, че нравственото изстрадване на свободата е свързано с порива към създаване на нова ценностна йерархия – не богатството, не лъжата, не празните думи, а справидливостта, истината и достойните дела трябва да поемат управлението над света. Тогава и нравственото разпознаване на хората ще бъде по-лесно, по-точно – лъжецът ще получи своето място, а идеалистът своето в новата скала на ценностите.

изготвил: Георги Бебов

Read Full Post »

Публицистичните текстове са пряко свързани с периодичните издания и по-специално с вестниците. В Ботевата публицистика присъстват различни антагонисти: не само тираните, но и всякакви сродници на онези „неразбрани” лъжепатриоти, които поетът горчиво призовава в стихотворението „В механата”.

1. „Смешен плач” – политически памфлет, поместен е през 1871 г. във вестник „Дума на българските емигранти” заедно със статията „Народът. Вчера, днес, утре” и стихотворението „На прощаване”

1.1. конкретен повод за написването му е историческо събитие (съдбата на парижката комуна) и отзивите в пресата за него.

1.2. символика на заглавието и жанрова характеристика на творбата:

памфлет – вид фейлетон с остра публицистична насоченост, който изобличава остро злободневно политическо събитие или политическо лице. Памфлети, освен Ботев в българската литература, са писали Каравелов, Стоян Михайлвски. Известен памфлет в европейската литература е „Самопохвала на глупостта” от Еразъм Ротердамски

– в „Смешен плач” Ботев представя образа на френската столица от края на XIX век и този образ е сатиричен и многопосочен, защото:
+ Париж е столица на цивилизованата Еворапа, а в дадения исторически момент – център и на революционния сблъсък между два свята
+ този сблъсък е интерпретиран в тогавашната преса като „разрушение”, като посегатество върху столицата на цивилизацията
+ това е причината за „плача” на продажните български журналисти по изгубените ценности, за поругания ред, за разрушенията, окачествени от богатите като „варварство”

1.3. анализирайки историческата ситуация и конкретно събитие, Ботев представя следната своя теза: плачът е определен като смешен (заглавието е оксиморон), а Ботев е възмутен от позицията на българската журналистика, която, за да не остане по-далеч от другите, е готова да оплаче „бедния” Париж и проклина неговите разрушители – комунарите

1.4. стилово-езикови особенисти

–  кратък, но емоционален, политически текст

– ярка обществена реторика

– финалът е израз на Ботевата надежда, че ще настъпи ден за нова разплата и за ново начало

NB: Човекът, според контекста на „Смешен плач”, трябва винаги да се опитва да проумее света, в който живее, и да си отговори на въпроса дали наистина светът е такъв, за какъвто се представя? Наистина ли това е най-добрият възможен свят или има по-добър от него? Отвореният финал Ботев оставя на читателя!

2. „Политическа зима”

2.1. творческа история

– за написването на текста Ботев има личен мотив (разногласията му с Каравелов)

– според накои критици в образа на лъжепатриота Ботев конкретно визира Каравелов

2.2. основна идея – борбата на Ботев с просветителството и стремежът му да докаже правото на революционната иедя, да убеди читателя с логически и фактически доводи, че единственят път за освобождение на Българя е чрез революция, а не само чрез пресвета и знание.

2.3. основен мотив – равноправието и щастието на един народ зависи от свободата. Тя, от своя страна, не е нещо, което се дава даром, за нея трябва да се воюва и да се работи. Страданието на българския народ Ботев вижда като част от страданията и надеждите на „децата на Европа”.

2.4. основни средства, чрез които Ботев постига художествената си цел:

– алегория – например „политическата зима” е метафора с три основни смислови разклонения

+ замръзналост на социалните, политически и национални отношения в Европа – „гладните, дрипави и измръзнали народи”

+ зимата в съня, чрез който Ботев въвежда проблема за отговорността

+ зимата като олицетворение на фалша и лъжата в условията на робството.

Според Ботевата алегория зимата олицетворява още робството и страданието така, както според възрожденската символика лятото и пролетта символизират свободата, прегреса, щастието, напредъка. Същия смисъл Ботев влага в значението на думите „ден и нощ” (свободата и робството).

Чрез формата на съня Ботев размества реалното и фантастичното, пренася реалността в сферата на сънищата и то в рамките на основния алегоричен образ.

2.5. образът на лъжепатриота

– статичен, т.е не е даден в развитие

– чрез средствата на иронията е показано Ботевото негативно отношение към него

– чрез този герой Ботев изобличава мнимите патриоти и коментира схващането за стойностите на истинския патриотизъм

NB: Финалът на статията има за цел да посочи дълбоката разлика между автора и неговия герой. Макар и непосочен конкретно по име, Ботев вероятно визира Каравелов и еволюционистичните му възгледи. Тази идея, от гледна точка на Ботевите революционни идеи, му се вижда като пречка за общественото развитие, което той с толкова страст коментира в „Политическа зима”.

изготвил: Поли Стойчева

Read Full Post »

I. Увод
1. Светът на Елин Пелин – свят на неподправената и сурова истина за живота в българското село, широка и многообразна картина на бита и чрез изображението му проникване в народопсихологията, в душата на човека от народа; енциклопедия на българския живот в селото: на горчива мъка и сладки мечти, на тежък, непосилен труд и на романтични копнения, на грях, престъпление и търсене на истината, на страсти, човешки драми, страдания и на стремеж към духовно съвършенство, на лъжи и истини, на единство между човека и природата, формирала и съхранила богатата му душевност.
2. Повествованието на Елин Пелин: протича във вечно сегашно време; пресъздава винаги конкретна социална и историческа реалност – края на XIX и началото на XX век; събитията се развиват под открито небе, сред българската природа и сред светлината на живота, на полето, двора – жизнелюбие, произтичащо от мъдростта на твореца, изразил вековна и изстрадана народна мъдрост; животът такъв, какъвто е – ценност, неповторим, радостта от него, определяща хедонистичното звучене на творбите му; коренът на повествованието е в народните приказки и анекдоти; Елин Пелин – демократ и по битие, и носещ страданието и въжделенията на човека от народа, неговото чувство за справедливост, изтънченият му усет към красотата.
в разказите на Елин Пелин – отражение на изконното в живота на българина: привързаност към земята, към труда, към животните, към семейството; вековни народностни начала, свързани с общочовешкото – поривът на сърцето към красота, към устояване в мъката, към обич и щастие, към съвършенство и хармония.
II. Изложение
1. Разказите на Елин Пелин – изображение на българското село, на характерното за бита на човека от народа и проникване в душевността му; отражение на конкретна социалноисторическа действителност, като в центъра на всяка творба стои някаква човешка драма; разказите „По жътва” и „На браздата” – темата за селската неволя, претворена чрез човешката драма, чрез взаимообусловеността на социалното и нравственото.
а) „По жътва” – картината на софийското поле през августовския ден: дълбоката връзка на селянина със земята, с природата – естествената му среда, любовта му към нея и зависимостта му от нея, природата, определяща трудолюбието му – смисъл и съдържание на живота;
пейзажния рисунък – живописен, нагледен, релефен, с национален колорит, поетически одухотворен, пространственост: златните ниви, небето, горите, слънцето: настроението на красивата природа, загатваща за трагизъм, въздействието му върху душите на селяните: възкръсналата надежда за по-добър живот, възгласите им, песните – молитвеният копнеж за пълноценен живот; контрастът в празничното настроение на полето и хората с тишината и тъгата в края на разказа (смърт, нещастие); смъртта на Пенка, жертва на непосилния труд, образът й, излъчващ фолклорно обаяние – физически и душевно чиста и невинна с преждевременно прекършен живот (възможен е паралел с „Изворът на Белоногата”– човешко жертвоприношение на природата в името на общия успех и благоденствие);
б) социалното страдание на бедния селянин, претворено и във втория разказ – самотната фигура на Боне Крайненеца сред есенното поле: връзката на селянина не само със земята, но и с животните – неразделни негови спътници; красотата на есенното поле, на живота в него, на земята и въздействието й върху сърцето на бедняка и страдалеца: усмивката му, обръщенията му към животните, милувката му: обич към земята, към животните, топлота, сърдечност, дълбока хармония между тях; драмата на Боне, внушена психологически чрез преживяванията му: ужасът и болката му от страданието на Сивушка, от неизораната нива: обръщенията към нея – покъртителната му молба, нежност и безпомощност пред злото, позата му – трогателност, породена от човешката обич, страдание, отчаяние, погледът му към нивата, Белчо и гората – безкрайното му страдание и несломим копнеж към малко радост, сълзите му – израз на покъртителната болка и безпомощност пред злото, пред смъртта.
в) кратка съпоставка между двете творби и социалната поезия на Яворов- социалната неволя на човека от народа, хуманистичната позиция и демократизъм на двамата творци, съчувствие и състрадание към онеправдания човек от народа, проникване в народопсихологията и утвърждаване на изначалното му страдание, трудолюбие.
2. Социалното в света на Елин Пелин – резултат от зависимостта на селянина от природата, но многоаспектно осветлено в разказа „Напаст божия” – резултат и на невежеството, суеверието, предразсъдъците, насажданите вековни догми от духовенството, консервативността на старото поколение; картината на селото, изобразена с характерните битови подробности: черква, мегдан, кладенецът на попа – източник на болести и смърт; селянинът, обречен на страдание и поради сушата: мъченик, животът му – непосилно тегло; тълкувание на заглавието – народното светоусещане за теглото, характеризиращо битието му, идеята за Бога – немилостив към съдбата му; сушата, свързана в народната психика с традиционното народно виждане за Бог и нещастието, подробно пейзажно изображение на страданието и на човека от народа: изразителни и изобразителни детайли, черна тоналност, епитети и сравнения – представа за трагизъм; повторението на глагола „мълчение” в различни модификации, безмълвния, мъчителен труд на полето; образът на народа – литията из него и из селото – внушение за трагизъм, покрусен в съкровените си въжделения за пълноценен труд и живот; въпреки покъртителната му трагедия – жертва на глада, на нещастието – жизнелюбиво звучене на творбата, произтичащо от разрешението на конфликта между старо и младо поколение – тържество на човешкия разум, на духовната сила на човека над несправедливостта.
3. Социалното, преливащо в нравствено, тъй като човекът от народа е духовно устойчив, с несломим копнеж за обич и щастие, със силно изявено чувство за социална справедливост; разказът “Закъснялата нива” – отражение на традиционния конфликт между бедни и богати, на народното разбиране за злото , за греха и престъплението – всичко, което противоречи на законите на природата, а те обуславят тези на човешкото сърце.
тъжната картина на закъснялата нива сред безлюдното поле, ронещите се кукурузи, врабците, черната тоналност – зрителна, нагледна представа за трагизъм, настроението на земята е в хармония с това на Лазаринка като селянка, българка, майка, съпруга, жена, загубила опората, любовта, семейното щастие: тъжната й песен сред полето, сълзите й – болката й от непосилното тегло; обаятелен женски образ, неповторима индивидуалност и същевременно образът й е обобщение на трайни добродетели, характерни за българката: физическа хармония с душевната красота, поетична и чувствителна душа, здрав морал, чувство за дълг към рожба, свекър и земя – трудолюбие; диалогът й с дядо Сава – конфликт между два свята, между две нравствени начала: патриархалното и примиренческото, с греха и човешкото достойнство, порив на сърцето към справедливост, душевна сила и непримиримост на героинята към престъплението спрямо човешкото й щастие, думите й – категоричност, вътрешна убеденост и сила, устойчивост на духа, повторението, сълзите й в тихото поле – нараненото човешко сърце.
4. Разказът “Андрешко” – конфликтът на епохата между представителите на бедния и онеправдан народ и на буржоазната държава, претворяването му в конкретната пейзажна среда – зимното софийско поле: одухотвореност на рисунъка и мрачно, тъжно настроение в унисон с битието на селянина; каручката сред него с двама ярки герои – социална поляризация, предадена чрез диалога между тях; чрез конфликта между два свята – антагонистични и в идейно, и в нравствено отношение, думите на Андрешко, изпъстрени с диалектизми, с народностна интонация, средство за охарактеризиране на човека от народа, за проникване в трайни народни добродетели: жизнелюбие, чувстващо се в хумора, в изявеното чувство за социална справедливост, човеколюбие – солидарност със събрата, взаимопомощ в страданието и срещу злото, обричащо селяка на гладна смърт; изповедта му в монологична форма – проникване в душевността му, в съчувствието и състраданието към събрата, протест към неправдата; постъпката му – психологически мотивирана от народностни добродетели, стихиен – изява на солидарността в бедата.
5. Нравствената красота на човека от народа, обобщена в образа на дядо Матейко от разказа “На оня свят” и същевременно, както всички Елин Пелинови герои – жива, неповторима индивидуалност, съхранил духовната устойчивост на човека от народа
оригинална форма на творбата – фантастична, близост до народното светоусещане – богато въображение, творец на приказките – изява на естетическото му чувство, на романтичните му пориви към красота и съвършенство в живота; същевременно чрез нея – изобличение на вековни духовни заблуди, насаждани в психиката на народа от духовенството чрез религията; разгръщане в структурата на творбата на библейските понятия за ад и рай, но с реалистично съдържание, с критично изобличителна насоченост: животът на селяните – ад, изповедта му, монологична форма, израз на безкрайното му страдание, лаконично предадената социална трагедия: убийствен труд, мизерия, страдание и удавяне на мъката в пиене от безизходица; диалогът му с ангелчето, речта му: жива, изразителна, с народностно разговорна интонация – проникване в душевността му: простота, сърдечност към магаричката, самокритичност и критичност, посочване на виновниците за социалното му страдание – владиката-лихвар, представителите на буржоазната власт; жизнелюбие, несломим копнеж, романтичен порив към свят на социална справедливост, хармония – възгласът му; раят – проекция на романтичната мечта и духовна устойчивост на човека от народа.
6. Светът на Елин Пелин – пресъздаване на социалното в различни модификации; от него към дълбоката, интимна същност на човека; пръв опит да се изясни страданието му не само с външни, обективни причини, но и със самата същност на човека, проникнал в безкрайната вселена на сърцето: светлите и тъмните й страни, в порива към красота и в страстите й, въпреки разума и моралните задръжки, водещи до грях спрямо природата.
разказът „Нане Стоичковата върба” – претворил неговата философия за живота на човека от народа чрез изображението на картината в сиромашкия двор на героя с битийни подробности: върбата – символ на живота и красотата, празничното настроение на животните и хората около нея – извисяването им чрез радостта от пролетта и зеленината; героят – ярка индивидуалност, особняк: отпечатък на характера му и във външния му вид, и в поведението: равнодушен към живота около него, мързелив (аналогия човек-куче) – постъпката му – първичност, криворазбрано достойнство, грях срещу природата.
7. „Задушница” – традиционният ритуал от християнската религия, свързан с почитта на живите към мъртвите; мъдрата философия на писателя за живота – добро и зло са едно, радост и скръб; вечен е поривът на човешкото сърце към обич, хармония; порив, подхранващ духовната устойчивост на човека от народа, устойчивостта му в бедност и страдание.
типичното за църковния празник – битовия рисунък: черквата, старите гробове, жените с житото, децата, просякът, лудият; битов рисунък, преливащ в пейзаж; есенният ден, ситният дъждец, жълтите листа – настроение: тъжно, в хармония с душевността на хората, с религиозния празник; образите на Станчо и Стоилка (значещи имена – да останат, държеливи) сред самотата на гробището под черковната стряха в мъглата – самотни, бедни, смазани от непосилния живот, но жизнени натури, диалогът им е смешен изпълнен с хумор и е проява на тържеството на живота над теглото; най-човешкото в сърцата им – изконното тържество на обичта към самия живот.
III. Заключение
1. Мястото на Елин Пелин в националното повествователно изкуство – най-сладкодумен разказвач – корените са в народното творчество: в приказките и анекдотите – богата основа за творчество, попил/възприел народната мъдрост и естетическо чувство; продължил и обогатил Вазовата традиция: Иван Вазов е родоначалник на класическия реалистичен разказ, а Елин Пелин на „свежата зрялост” (Светлозар Игов) на прозата, а след него – Йордан Йовков на съвършенството й, на белетристичния синтез.
у Вазов – в повествованието обективното изображение е съчетано с изявено субективно оценъчна позиция и на преден план е народът като цяло; у Елин Пелин – обективно изображение със скрита в повествованието субективна позиция, на преден план е човекът от народа – единство на добро и зло, на регионални, национални и общочовешки черти.
особености на Йовковия разказ
2. Характерното за разказите на Елин Пелин: разкрил битийната същност на народния живот и чрез живи, неповторими индивидуалности, проникнал в душата на българина, в изконното в националния характер: изначалното страдание и устояването в него, привързаността към земята, към семейството, трудолюбието му и живото му чувство за справедливост; изконното, преливащо в трайни човешки добродетели: мечтателност, несломима надежда за по-добър живот, усет към красивото, жажда за обич и щастие, за творческа изява и пълноценен живот.
разказите му – композиционна стегнатост и завършеност, синтез на жанрова и структурна постройка, дихотоничност (двузначност, двуполюсност) на повествованието; в сюжета – ярка житейска случка и човешки драми, страсти и страдания; поетическа одухотвореност, постигната чрез национално колоритни картини на бита и пейзажа: живописен, релефен, пластичен, нагледен чрез изобразителни и изразителни елементи, сравнения от народните приказки; модерен разказвач поради интереса му към човека, проникнал в безкрайността на сърцето му; разказите му обхващат от социалното до дълбоко интимното, до същността на човека с дълбоките му вътрешни импулси; обективното изображение, подчинено на философията му за човека и света – отражение на народната мъдрост – утвърждаване на естественото, на природното, на живота с неговото многообразие, на човека с неговия вечен стремеж към съвършенство; разказите му са пръв опит в националната проза да се проникне в човешкото сърце като езикът на героите му е жив, изпълнен с диалектизми и разговорно народностна интонация, бликащи от хумор; езикът на разказите е изпълнен с простота, изразителност, образност и съвършенство.

Read Full Post »

I. Увод
1.
Светът на Елин Пелин – свят на неподправената и сурова истина за живота в българското село, широка и многообразна картина на бита и чрез изображението му проникване в народопсихологията, в душата на човека от народа; енциклопедия на българския живот в селото: на горчива мъка и сладки мечти, на тежък, непосилен труд и на романтични копнения, на грях, престъпление и търсене на истината, на страсти, човешки драми, страдания и на стремеж към духовно съвършенство, на лъжи и истини, на единство между човека и природата, формирала и съхранила богатата му душевност.
2. Повествованието на Елин Пелин: протича във вечно сегашно време; пресъздава винаги конкретна социална и историческа реалност – края на XIX и началото на XX век; събитията се развиват под открито небе, сред българската природа и сред светлината на живота, на полето, двора – жизнелюбие, произтичащо от мъдростта на твореца, изразил вековна и изстрадана народна мъдрост; животът такъв, какъвто е – ценност, неповторим, радостта от него, определяща хедонистичното звучене на творбите му; коренът на повествованието е в народните приказки и анекдоти; Елин Пелин – демократ и по битие, и носещ страданието и въжделенията на човека от народа, неговото чувство за справедливост, изтънченият му усет към красотата.
в разказите на Елин Пелин – отражение на изконното в живота на българина: привързаност към земята, към труда, към животните, към семейството; вековни народностни начала, свързани с общочовешкото – поривът на сърцето към красота, към устояване в мъката, към обич и щастие, към съвършенство и хармония.
3. Изконното в живота на българина: страданието в битието му и устояването на мъката и теглото, жизнелюбието му, съхранено от близостта му до земята, до природата, любовта му към нея, към животните, трудолюбието му и романтичните му мечти за свят на доброто и красотата, на съвършенството, в устрема му към доброто и пълноценния живот; изконното в националния характер, преливащо в общочовешкото; в копнежа на сърцето към творческа изява, към пълноценен живот, в несломимата му надежда за добро и красота.
II. Изложение
1.
„На оня свят” – разказите на Елин Пелин – изображение на конкретна историческа и социална реалност – българското село от края на XIX век;
– взаимообусловеност на социално и нравствено, добродетелите на българина, изведени в образа на дядо Матейко; както всички Елин Пелинови герои – жива, неповторима индивидуалност, съхранил духовната устойчивост на човека от народа.
– оригинална форма на творбата – фантастична, близост до народното светоусещане – богато въображение, творец на приказките – изява на естетическото му чувство, на романтичните му пориви към красота и съвършенство в живота; същевременно чрез нея – изобличение на вековни духовни заблуди, насаждани в психиката на народа от духовенството чрез религията; разгръщане в структурата на творбата на библейските понятия за ад и рай, но с реалистично съдържание, с критично изобличителна насоченост: животът на селяните – ад, изповедта му, монологична форма, израз на безкрайното му страдание, лаконично предадената социална трагедия: убийствен труд, мизерия, страдание и удавяне на мъката в пиене от безизходица; диалогът му с ангелчето, речта му: жива, изразителна, с народностно разговорна интонация – проникване в душевността му: простота, сърдечност към магаричката, самокритичност и критичност, посочване на виновниците за социалното му страдание – владиката-лихвар, представителите на буржоазната власт; жизнелюбие, несломим копнеж, романтичен порив към свят на социална справедливост, хармония – възгласът му; раят – проекция на романтичната мечта и духовна устойчивост на човека от народа.
2. „Задушница” – традиционният ритуал от християнската религия, свързан с почитта на живите към мъртвите; мъдрата философия на писателя за живота – добро и зло са едно, радост и скръб; вечен е поривът на човешкото сърце към обич, хармония; порив, подхранващ духовната устойчивост на човека от народа, устойчивостта му в бедност и страдание.
– типичното за църковния празник – битовия рисунък: черквата, старите гробове, жените с житото, децата, просякът, лудият; битов рисунък, преливащ в пейзаж; есенният ден, ситният дъждец, жълтите листа – настроение: тъжно, в хармония с душевността на хората, с религиозния празник; образите на Станчо и Стоилка (значещи имена – да останат, държеливи) сред самотата на гробището под черковната стряха в мъглата – самотни, бедни, смазани от непосилния живот, но жизнени натури, диалогът им е  смешен изпълнен с хумор и е проява на тържеството на живота над теглото; най-човешкото в сърцата им – изконното тържество на обичта към самия живот.
3. „Косачи” – реалистично изображение на характерното за народното битие: бедност, страдание, тежък труд, претворени в съдбата на героите – селяни, далеч от дома от близките, поради борбата за препитание и съществувание, но с романтични души – поривът им към красивото, пълноценния живот – жив, несломим; чрез мечтите се противодейства на суровата реалност; красотата на природата: живописност, одухотвореност на пейзажа, пространствено изображение, настроението й – тайнственост, загадъчност, необятност на красотата и въздействието й в душите на косачите в миговете на отмора: полетът на въображението им и на мечтите им, претворени във вълшебните приказки, народните песни – изява на творческия дух на човека от народа, на съхраненото му човешко достойнство, на живото му естетическо чувство, на копнежа на сърцето към далечното, непознатото, към красота и съвършенство в живота; диалога между младия и стария – мъдростта на Благолажа, човек – творец: с богата фантазия, с неспокойно сърце, с чиста душа; думите на Лазо – изконното в човека, поривът му към обич и щастие.
4. „Ветрената мелница” – в структурата е залегнал споменът за сушата в съзнанието на народа, поради връзката му със земята, негова естествена среда, източник на мъка и радост, надежди за по-добър живот, споменът за ветрената мелница е реален образ на баирчето над селото, същевременно е многообемен символ: на златните ръце на българина, на самобитния му талант на човек на изкуството, на богатата му душевност, символ на творческите сили и вдъхновение на българина, на неспокойствието на сърцето му; нейните създатели – хора на изкуството: мечтатели, с вечно търсещ и неспокоен дух, с  богато въображение, жизнелюбиви, вдъхновени от любовта към работата, към живота; доказателство за жизнелюбието на българина е народното веселие при появата на малкото бяло облаче: страданието, преливащо в радостен трепет, очакване, ликуване, опиянение от възкръсналата надежда в сърцето му – богатата му душевност: песента на гайдаря, на девойките, хорото, надиграването – възхвала на богатата душевност на човека от народа, на дарованието му, на усета му към красивото, на духовната му устойчивост, на романтичния порив към красота, усета му за красиво, претворен в изяществото на танца на Лазар и Христина; сравненията – представа за физическото и духовното им съвършенство, пластичност, съвършена нагледност на танца – израз на сърцето за обич и щастие; героите в творбата с регионална и национална характеристика, но неповторими индивидуалности: романтични души, горди и волни, неспокойни, с изявено човешко достойнство, жизнелюбиви; приятелството между стария и младия въпреки разликите във възрастта и индивидуалния житейски опит – емоционалността в духовната близост поради устрема им към творчество – реализация на човешкото „аз” – Лазар и Христина – сродни души, отстояващи чисто човешкото си право на избор на сърцето за щастие – облогът и надиграването между тях – излъчващи душевна красота и сила.
5. „Под манастирската лоза” – най-зряла и мъдра книга на Елин Пелин, сборников цикъл от десет разказа – нов прочит на приказките в литературата ни, претворил и творчески осмислил народната мъдрост, вложил своята философия за живота и човека; разказите – продължение на традициите, на апокрифно-житийната литература на анекдоти от източната и православна религия; подчертан интерес към монашеския персонаж („Пролетна измама”, „Изкушение”); творбите в цикъла – с антифанагорична (антиклерикална) насоченост, разкази за хора с черно расо, но манастирът за тях не е място за уединение, а за размисъл, с който подлагат на съмнение вековни религиозни догми; разказите за тях – пародия и утвърждаване на естественото, природното, на ценностите на живота; самият живот такъв, какъвто е и насладата от него; стремежът на човек към Бога – стремеж към истината, красотата и съвършенството; не падението, а вечният духовен стремеж към съвършенство; обединително звено – фигурата на твореца и общия разказвач – отец Сисой, герой в първия разказ: видът му – представа за мъдрост и благородство, миналото му е бурно, натрупал е житейски опит и знания от книгите, снизходителен към човешките грешки, заблуди, прегрешения, към самия себе си, виждането му за човешкия живот: радости и скърби, заблуди, грешки – така човекът достига до съвършенство.
– концепцията на твореца за човешкия живот и същност, разгърната и в разказа „Огледалото на свети Христофор” – занимателна форма на метаморфозите на героя – изгубването на човешкото поради страстта му към злото, умопомрачение и новото му превъплъщение в човешки образ, прозрял необходимостта от снизходителност към злото: зло и добро – в хармонично единство в човешката същност.
– идеята за любовта като най-висша съзидателна сила в „Една обиколка на свети Георги”, внушена чрез живописната картина на зеленото поле, на живота в него, любовта – извисяващо, съзидателно, творческо начало, а човекът – част от природата, определяща законите на сърцето му.
– човешката същност – неразделно единство между плът и дух, концепцията на Елин Пелин за нея в „Чорба от греховете на отец Никодим”, терзанията на героя в търсене на истината за върховното в човека.
„Веселият монах” – виждането на Елин Пелин за екзистенциалното начало – надеждата в сърцето на човека за по-добър живот, желанието му да го изгивее до край.
III. Заключение
1.
Мястото на Елин Пелин в националното повествователно изкуство – най-сладкодумен разказвач – корените са в народното творчество: в приказките и анекдотите – богата основа за творчество, попил/възприел народната мъдрост и естетическо чувство; продължил и обогатил Вазовата традиция: Иван Вазов е родоначалник на класическия реалистичен разказ, а Елин Пелин на „свежата зрялост” (Светлозар Игов) на прозата, а след него – Йордан Йовков на съвършенството й, на белетристичния синтез.
– у Вазов – в повествованието обективното изображение е съчетано с изявено субективно оценъчна позиция и на преден план е народът като цяло; у Елин Пелин – обективно изображение със скрита в повествованието субективна позиция, на преден план е човекът от народа – единство на добро и зло, на регионални, национални и общочовешки черти.
– особености на Йовковия разказ (за 12 клас).
2. Характерното за разказите на Елин Пелин: разкрил битийната същност на народния живот и чрез живи, неповторими индивидуалности, проникнал в душата на българина, в изконното в националния характер: изначалното страдание и устояването в него, привързаността към земята, към семейството, трудолюбието му и живото му чувство за справедливост; изконното, преливащо в трайни човешки добродетели: мечтателност, несломима надежда за по-добър живот, усет към красивото, жажда за обич и щастие, за творческа изява и пълноценен живот.
– разказите му – композиционна стегнатост и завършеност, синтез на жанрова и структурна постройка, дохотоничност (двузначност, двуполюсност) на повествованието; в сюжета – ярка житейска случка и човешки драми, страсти и страдания; поетическа одухотвореност, постигната чрез национално колоритни картини на бита и пейзажа: живописен, релефен, пластичен, нагледен чрез изобразителни и изразителни елементи, сравнения от народните приказки; модерен разказвач поради интереса му към човека, проникнал в безкрайността на сърцето му; разказите му обхващат от социалното до дълбоко интимното, до същността на човека с дълбоките му вътрешни импулси; обективното изображение, подчинено на философията му за човека и света – отражение на народната мъдрост – утвърждаване на естественото, на природното, на живота с неговото многообразие, на човека с неговия вечен стремеж към съвършенство; разказите му са пръв опит в националната проза да се проникне в човешкото сърце като езикът на героите му е жив, изпълнен с диалектизми и разговорно народностна интонация, бликащи от хумор; езикът на разказите е изпълнен с простота, изразителност, образност и съвършенство.

Read Full Post »

I. Увод1. Светът на Елин Пелин – свят на неподправената и сурова истина за живота в българското село, широка и многообразна картина на бита и чрез изображението му проникване в народопсихологията, в душата на човека от народа; енциклопедия на българския живот в селото: на горчива мъка и сладки мечти, на тежък, непосилен труд и на романтични копнения, на грях, престъпление и търсене на истината, на страсти, човешки драми, страдания и на стремеж към духовно съвършенство, на лъжи и истини, на единство между човека и природата, формирала и съхранила богатата му душевност.

2. Повествованието на Елин Пелин: протича във вечно сегашно време; пресъздава винаги конкретна социална и историческа реалност – края на XIX и началото на XX век; събитията се развиват под открито небе, сред българската природа и сред светлината на живота, на полето, двора – жизнелюбие, произтичащо от мъдростта на твореца, изразил вековна и изстрадана народна мъдрост; животът такъв, какъвто е – ценност, неповторим, радостта от него, определяща хедонистичното звучене на творбите му; коренът на повествованието е в народните приказки и анекдоти; Елин Пелин – демократ и по битие, и носещ страданието и въжделенията на човека от народа, неговото чувство за справедливост, изтънченият му усет към красотата.

в разказите на Елин Пелин – отражение на изконното в живота на българина: привързаност към земята, към труда, към животните, към семейството; вековни народностни начала, свързани с общочовешкото – поривът на сърцето към красота, към устояване в мъката, към обич и щастие, към съвършенство и хармония.

II. Изложение

1. Разказите на Елин Пелин – изображение на българското село, на характерното за бита на човека от народа и проникване в душевността му; отражение на конкретна социалноисторическа действителност, като в центъра на всяка творба стои някаква човешка драма; разказите „По жътва” и „На браздата” – темата за селската неволя, претворена чрез човешката драма, чрез взаимообусловеността на социалното и нравственото.

а) „По жътва” – картината на софийското поле през августовския ден: дълбоката връзка на селянина със земята, с природата – естествената му среда, любовта му към нея и зависимостта му от нея, природата, определяща трудолюбието му – смисъл и съдържание на живота;

пейзажния рисунък – живописен, нагледен, релефен, с национален колорит, поетически одухотворен, пространственост: златните ниви, небето, горите, слънцето: настроението на красивата природа, загатваща за трагизъм, въздействието му върху душите на селяните: възкръсналата надежда за по-добър живот, възгласите им, песните – молитвеният копнеж за пълноценен живот; контрастът в празничното настроение на полето и хората с тишината и тъгата в края на разказа (смърт, нещастие); смъртта на Пенка, жертва на непосилния труд, образът й, излъчващ фолклорно обаяние – физически и душевно чиста и невинна с преждевременно прекършен живот (възможен е паралел с „Изворът на Белоногата”- човешко жертвоприношение на природата в името на общия успех и благоденствие);

б) социалното страдание на бедния селянин, претворено и във втория разказ – самотната фигура на Боне Крайненеца сред есенното поле: връзката на селянина не само със земята, но и с животните – неразделни негови спътници; красотата на есенното поле, на живота в него, на земята и въздействието й върху сърцето на бедняка и страдалеца: усмивката му, обръщенията му към животните, милувката му: обич към земята, към животните, топлота, сърдечност, дълбока хармония между тях; драмата на Боне, внушена психологически чрез преживяванията му: ужасът и болката му от страданието на Сивушка, от неизораната нива: обръщенията към нея – покъртителната му молба, нежност и безпомощност пред злото, позата му – трогателност, породена от човешката обич, страдание, отчаяние, погледът му към нивата, Белчо и гората – безкрайното му страдание и несломим копнеж към малко радост, сълзите му – израз на покъртителната болка и безпомощност пред злото, пред смъртта.

в) кратка съпоставка между двете творби и социалната поезия на Яворов- социалната неволя на човека от народа, хуманистичната позиция и демократизъм на двамата творци, съчувствие и състрадание към онеправдания човек от народа, проникване в народопсихологията и утвърждаване на изначалното му страдание, трудолюбие.

2. Социалното в света на Елин Пелин – резултат от зависимостта на селянина от природата, но многоаспектно осветлено в разказа „Напаст божия” – резултат и на невежеството, суеверието, предразсъдъците, насажданите вековни догми от духовенството, консервативността на старото поколение; картината на селото, изобразена с характерните битови подробности: черква, мегдан, кладенецът на попа – източник на болести и смърт; селянинът, обречен на страдание и поради сушата: мъченик, животът му – непосилно тегло; тълкувание на заглавието – народното светоусещане за теглото, характеризиращо битието му, идеята за Бога – немилостив към съдбата му; сушата, свързана в народната психика с традиционното народно виждане за Бог и нещастието, подробно пейзажно изображение на страданието и на човека от народа: изразителни и изобразителни детайли, черна тоналност, епитети и сравнения – представа за трагизъм; повторението на глагола „мълчение” в различни модификации, безмълвния, мъчителен труд на полето; образът на народа – литията из него и из селото – внушение за трагизъм, покрусен в съкровените си въжделения за пълноценен труд и живот; въпреки покъртителната му трагедия – жертва на глада, на нещастието – жизнелюбиво звучене на творбата, произтичащо от разрешението на конфликта между старо и младо поколение – тържество на човешкия разум, на духовната сила на човека над несправедливостта.

3. Социалното, преливащо в нравствено, тъй като човекът от народа е духовно устойчив, с несломим копнеж за обич и щастие, със силно изявено чувство за социална справедливост; разказът “Закъснялата нива” – отражение на традиционния конфликт между бедни и богати, на народното разбиране за злото , за греха и престъплението – всичко, което противоречи на законите на природата, а те обуславят тези на човешкото сърце.

тъжната картина на закъснялата нива сред безлюдното поле, ронещите се кукурузи, врабците, черната тоналност – зрителна, нагледна представа за трагизъм, настроението на земята е в хармония с това на Лазаринка като селянка, българка, майка, съпруга, жена, загубила опората, любовта, семейното щастие: тъжната й песен сред полето, сълзите й – болката й от непосилното тегло; обаятелен женски образ, неповторима индивидуалност и същевременно образът й е обобщение на трайни добродетели, характерни за българката: физическа хармония с душевната красота, поетична и чувствителна душа, здрав морал, чувство за дълг към рожба, свекър и земя – трудолюбие; диалогът й с дядо Сава – конфликт между два свята, между две нравствени начала: патриархалното и примиренческото, с греха и човешкото достойнство, порив на сърцето към справедливост, душевна сила и непримиримост на героинята към престъплението спрямо човешкото й щастие, думите й – категоричност, вътрешна убеденост и сила, устойчивост на духа, повторението, сълзите й в тихото поле – нараненото човешко сърце.

4. Разказът “Андрешко” – конфликтът на епохата между представителите на бедния и онеправдан народ и на буржоазната държава, претворяването му в конкретната пейзажна среда – зимното софийско поле: одухотвореност на рисунъка и мрачно, тъжно настроение в унисон с битието на селянина; каручката сред него с двама ярки герои – социална поляризация, предадена чрез диалога между тях; чрез конфликта между два свята – антагонистични и в идейно, и в нравствено отношение, думите на Андрешко, изпъстрени с диалектизми, с народностна интонация, средство за охарактеризиране на човека от народа, за проникване в трайни народни добродетели: жизнелюбие, чувстващо се в хумора, в изявеното чувство за социална справедливост, човеколюбие – солидарност със събрата, взаимопомощ в страданието и срещу злото, обричащо селяка на гладна смърт; изповедта му в монологична форма – проникване в душевността му, в съчувствието и състраданието към събрата, протест към неправдата; постъпката му – психологически мотивирана от народностни добродетели, стихиен – изява на солидарността в бедата.

5. Нравствената красота на човека от народа, обобщена в образа на дядо Матейко от разказа “На оня свят” и същевременно, както всички Елин Пелинови герои – жива, неповторима индивидуалност, съхранил духовната устойчивост на човека от народа

оригинална форма на творбата – фантастична, близост до народното светоусещане – богато въображение, творец на приказките – изява на естетическото му чувство, на романтичните му пориви към красота и съвършенство в живота; същевременно чрез нея – изобличение на вековни духовни заблуди, насаждани в психиката на народа от духовенството чрез религията; разгръщане в структурата на творбата на библейските понятия за ад и рай, но с реалистично съдържание, с критично изобличителна насоченост: животът на селяните – ад, изповедта му, монологична форма, израз на безкрайното му страдание, лаконично предадената социална трагедия: убийствен труд, мизерия, страдание и удавяне на мъката в пиене от безизходица; диалогът му с ангелчето, речта му: жива, изразителна, с народностно разговорна интонация – проникване в душевността му: простота, сърдечност към магаричката, самокритичност и критичност, посочване на виновниците за социалното му страдание – владиката-лихвар, представителите на буржоазната власт; жизнелюбие, несломим копнеж, романтичен порив към свят на социална справедливост, хармония – възгласът му; раят – проекция на романтичната мечта и духовна устойчивост на човека от народа.

6. Светът на Елин Пелин – пресъздаване на социалното в различни модификации; от него към дълбоката, интимна същност на човека; пръв опит да се изясни страданието му не само с външни, обективни причини, но и със самата същност на човека, проникнал в безкрайната вселена на сърцето: светлите и тъмните й страни, в порива към красота и в страстите й, въпреки разума и моралните задръжки, водещи до грях спрямо природата.

разказът „Нане Стоичковата върба” – претворил неговата философия за живота на човека от народа чрез изображението на картината в сиромашкия двор на героя с битийни подробности: върбата – символ на живота и красотата, празничното настроение на животните и хората около нея – извисяването им чрез радостта от пролетта и зеленината; героят – ярка индивидуалност, особняк: отпечатък на характера му и във външния му вид, и в поведението: равнодушен към живота около него, мързелив (аналогия човек-куче) – постъпката му – първичност, криворазбрано достойнство, грях срещу природата.

7. „Задушница” – традиционният ритуал от християнската религия, свързан с почитта на живите към мъртвите; мъдрата философия на писателя за живота – добро и зло са едно, радост и скръб; вечен е поривът на човешкото сърце към обич, хармония; порив, подхранващ духовната устойчивост на човека от народа, устойчивостта му в бедност и страдание.

типичното за църковния празник – битовия рисунък: черквата, старите гробове, жените с житото, децата, просякът, лудият; битов рисунък, преливащ в пейзаж; есенният ден, ситният дъждец, жълтите листа – настроение: тъжно, в хармония с душевността на хората, с религиозния празник; образите на Станчо и Стоилка (значещи имена – да останат, държеливи) сред самотата на гробището под черковната стряха в мъглата – самотни, бедни, смазани от непосилния живот, но жизнени натури, диалогът им е смешен изпълнен с хумор и е проява на тържеството на живота над теглото; най-човешкото в сърцата им – изконното тържество на обичта към самия живот.

III. Заключение

1. Мястото на Елин Пелин в националното повествователно изкуство – най-сладкодумен разказвач – корените са в народното творчество: в приказките и анекдотите – богата основа за творчество, попил/възприел народната мъдрост и естетическо чувство; продължил и обогатил Вазовата традиция: Иван Вазов е родоначалник на класическия реалистичен разказ, а Елин Пелин на „свежата зрялост” (Светлозар Игов) на прозата, а след него – Йордан Йовков на съвършенството й, на белетристичния синтез.

у Вазов – в повествованието обективното изображение е съчетано с изявено субективно оценъчна позиция и на преден план е народът като цяло; у Елин Пелин обективно изображение със скрита в повествованието субективна позиция, на преден план е човекът от народа – единство на добро и зло, на регионални, национални и общочовешки черти.

– особености на Йовковия разказ (за 12 клас)

2. Характерното за разказите на Елин Пелин: разкрил битийната същност на народния живот и чрез живи, неповторими индивидуалности, проникнал в душата на българина, в изконното в националния характер: изначалното страдание и устояването в него, привързаността към земята, към семейството, трудолюбието му и живото му чувство за справедливост; изконното, преливащо в трайни човешки добродетели: мечтателност, несломима надежда за по-добър живот, усет към красивото, жажда за обич и щастие, за творческа изява и пълноценен живот.

разказите му – композиционна стегнатост и завършеност, синтез на жанрова и структурна постройка, дихотоничност (двузначност, двуполюсност) на повествованието; в сюжета – ярка житейска случка и човешки драми, страсти и страдания; поетическа одухотвореност, постигната чрез национално колоритни картини на бита и пейзажа: живописен, релефен, пластичен, нагледен чрез изобразителни и изразителни елементи, сравнения от народните приказки; модерен разказвач поради интереса му към човека, проникнал в безкрайността на сърцето му; разказите му обхващат от социалното до дълбоко интимното, до същността на човека с дълбоките му вътрешни импулси; обективното изображение, подчинено на философията му за човека и света – отражение на народната мъдрост – утвърждаване на естественото, на природното, на живота с неговото многообразие, на човека с неговия вечен стремеж към съвършенство; разказите му са пръв опит в националната проза да се проникне в човешкото сърце като езикът на героите му е жив, изпълнен с диалектизми и разговорно народностна интонация, бликащи от хумор; езикът на разказите е изпълнен с простота, изразителност, образност и съвършенство.

Read Full Post »