Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Литературна история и теория’ Category

Христо Ботев

/1848-1876/

 

„Вярвам в една обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро”.

 

I. Поглед към фактите

Роден е на 25 декември 1847 г. (6 януари 1848 г.) в град Калофер. Баща – Ботьо Петков (1815-1869), виден учител. Майка – Иванка Стайкова Дренкова (1830-1911). Имат девет деца: Христо, Ана, Генко, Петко – умират рано, Стефан, Кирил, Боян.

Учи в Калофер и Карлово.

През 1863 г., през октомври, отива да учи в Русия – Одеса. Втора одеска гимназия като волнослушател. Изключен е през 1865 г. по предложение на българското настоятелство в Одеса. Следва една година в Южнорусийския университет в Одеса – историко-филологически факултет.

Начало на творческата му дейност е стихотворението „Майце си” (1864-1865), излиза през 1867 г. във вестник „Гайда” на П. Р. Славейков, 1870 г. във вестник „Свобода” на Любен Каравелов, 1875 г. в „Песни и стихотворения”.

През октомври 1866 г. е учител в българското село Задунавка в Бесарабия. В началото на 1867 г. е учител в Калофер.

Написва стихотворението „Към брата си”„Дунавска зора“ 1868 г., „Свобода“ 1870 г., „Песни и стихотворения“ 1875 г.

21 септември 1867 година е в Букурещ – начало на емигрантския му живот. През декември 1867 година е в Браила. На работа в печатницата на Д. Паничков. Коригира вестник „Дунавска зора“ на Добри Войников. Сред хъшовете в Браила. Писар в четата на Желю войвода, след осуетеното преминаване на Дунава се укрива известно време.

1867-1868 г. написва поемите „Хайдути“ и „На прощаване“ (излизат през 1871 г. във вестник „Дума“). Среща и няколкомесечен съвместен живот с Васил Левски.

През февруари 1869 г. е учител по български в село Александрия. Уволнен е в края на учебната година.

През август 1869 г. е учител в Измаил. Срещи с руския революционер Нечаев.

Участва в издаването на хумористичния вестник „Тъпан“ 1869 г. – сцени, диалози, фейлетони, статии, дописки, прегледи.

Дружба с полския художник емигрант Х. Дембицки.

Фейлетонът „Политически преглед“ 1870 г. – спомагателен член на Книжовното дружество. Във вестник „Свобода“ се отпечатват стихотворенията „Майце си“, „Към брата си“, „Елегия“, „Делба“.

Дружба с руския революционер Николай Меледин и други емигранти. През април 1871 г. заедно с приятеля си Величко Попов образува българска комуна в Галац, изпращат поздравителна телеграма до Комитета на Комуната в Париж, пише „Символ верую на българската комуна“.

През май 1871 г. се установява в Браила. На 10 юни 1871 г. излиза първият брой на вестник „Дума на българските емигранти“ с уводна статия „Наместо програма“.

Основни Ботеви творби: „Народът вчера, днес и утре“, „Смешен плач“, „Петрушан“, „Решен ли е църковният въпрос“, „Примери от турското правосъдие“; тук се публикуват и седем Ботеви стихотворения – „До либето ми“, „На прощаване“, „Хайдути. Баща и син“, „Борба“, „Пристанала“, „Делба“ и „Елегия“.

От август 1871 г. до март 1872 г. почти няма сведения за живота му. Публикува стихотворенията „Странник“, „Ней“, „Моята молитва“.

Арестуван във Фокшанския затвор за революционна пропаганда. Освободен след два месеца.

През юли 1872 г. е в Букурещ. Работи в печатницата на Любен Каравелов при публикуването на вестник „Свобода“, а после в „Независимост“ (до 1874 г.). Около 60 дописки в периода 1872-1874 г. Поредица фейлетони: „Знаеш ли ти кои сме“ – приблизително 14 Ботеви фейлетона. Работи съвместно с Каравелов. Редактира вестник „Будилник“ – 1 май 1873 г. излиза вторият му самостоятелен вестник. Излиза в три броя. Художник е Х. Дембицки.

Сатирична поезия: „Патриот“, „Гергьовден“, сатирата „Защо не съм“, „Епитафия“, „В механата“.

Сатирична проза: „O tempora, o mores”[1], „Долапът“, „Хайде на изложбата“, „Тая нощ сънувах“, „Това ви чака“, „Гатанки“, „Съновник“, „Подслушано“, „Видено“, „Казано“, „Фабрика за попове“, „Калъп за учители“

През 1873 г. – „Хаджи Димитър“, „Моята молитва“, „В механата“ (две години след това не публикува нито една поетична творба).

20-21 август 1874 г. Ботев бива избран в Привременния български централен революционен комитет.

8 декември 1874 г. – първи брой на вестник „Знаме“.

1874-1875 г. – усилена революционна дейност.

12 август 1875 г. – събрание за всенародно въстание в България. Мисия на Ботев в Русия и Цариград. Завръща се през септември 1875 г. В края на същия месец подава оставка от Централния комитет.

Последният брой на вестник „Знаме“ излиза на 14 септември 1875 г.

През юли 1875 г. встъпва в граждански брак с Венета Минчева Везирева (1848-1919).

През 1874-1875 г. – усилена преводаческа дейност.

През 1875 г. Ботев събира, преработва и издава поетическите си творби в стихосбирката „Песни и стихотворения“ – през септември в печатницата на вестник „Знаме“ издава 19 песни.

Последните месеци на 1875 г. е в тясна връзка с Гюргевския революционен централен комитет, най-вече със Стефан Стамболов и Стоян Заимов.

Февруари-март 1876 г. пътуване до Сърбия и Русия с революционни задачи: подготовка на българското въстание.

След отказа на Панайот Хитов да преведе четата му през Дунава (април 1876), Ботев сам се нагърбва със задачата.

На 13 май 1876 г. се прощава с близките си, на 16 май е в Гюргево, с група четници се качва на „Радецки“, на 17 май завладяват кораба и слизат на българска земя при Козлодуй, на 18 май имат сблъсък с турците при село Баница, на 20 май (2 юни) Ботев пада убит.

II. Очертания на личността

  1. Писма

1.1. До Ботьо Петков – Одеса 1865 г.

Невъзможно е да се търпи и стои. Тукашните учители и наредби не са човешки, а зверски. Трябва човек да бъде от камък, за да може да ги изтърпи.

1.2. До Найден Геров и Христо Георгиев – 1868-1869 г.

А по причина на боледуването си в Браила паднал съм в такава бедност, чтото освен че съм станал гол и бос, но се нуждая даже и от насущния хляб… Затова, добри бай Христе, в името на честта си, Ви моля да ми датете 10-12 лири, за да се постегна, а главното да си откупя потребните книги, кои, както Ви казах, заложих във време на болестта си… Вярвайте, че за 10-12 лири няма да си зачерня лицето пред Вас…

1.3. До Иван Драсов – Букурещ 1875 г.

Сега трепнеш, а крилата ти – подрязани. Сичко принудено, без въодушевление, иде ти да плачеш и да псуваш. Но аз не се отчайвам: скоро ще запея по-весело. Де гиди хайдутин, е пак хайдутин? Де го Раковски, да станем другари, че да преобърнем всичкото хорско злато на олово и на желязо.

1.4. До Иван Драсов – Букурещ 1871 г.

А каква полза аз принесох на отечеството си? Никаква. Наистина, най-голямата добродетел в светът е любовта към отечеството, но какво да правим, когато са малцина тези, които доразбират, че тая добродетел естествено е основана на друга – на любовта към ближния…

… преди.

… свята длъжност на всяка българска душа, че кой е народен и добър, трябва да се покаже сега, в критическото положение на работите…

1.5. До Тодор Пеев – Букурещ 12 февруари 1876 г.

А ние какво правиме? Носиме с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса… Ние не сме направили и стотна част от онова, което би могли да направиме. Слава богу и дяволу, че природата не ни е обидила нито умствено, нито физически, защо следователно седиме на припек и плачеме, че петли ни кълват носовете? Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова аз се и покаях. В продължение на осем години аз видях всичките наши герои и патриоти, и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими кокили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата. Наистина, ние всички сме непразни с велики идеи, но ти, Ботьов, ако си пигмеин, то слез от тия кокили и потъни в калта на ничтожеството, ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възседнал своя Бруцефал… Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевски песни по патриотически маниер… Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите.

1.6. До Венета Ботева

Простете ми, че не Ви казах къде отивам. Любовта ми към Вас ме накара да го направя това… Ако умра, то знай, че после отечеството си, съм обичал най-много тебе. Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „моята молитва“ се сбъдва… Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество.

  1. Из джобното тефтерче на Ботев – стр. 85

Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на бога. Приятели! Днес часът по 9 ще да целунеме свещената земя на нашето оетчество. Благодаря ви за доверието, което имате към мене, и за любовта, която показахте към своето нещастно отечество. Живи или мъртви, ние ще да бъдеме…

III. Задачи

Въз основа на фактите от живота на Ботев, както и въз основа на писмата, изградете своята представа за човека, революционера, българина.

Кои са определящите черти на неговия характер?

Кои са водещите идеи във философски, политически, нравствен аспект?

Кое е необикновеното, силното, типичното у Ботев?

Кое поражда силата на крайностите му?

Противоречив ли е Ботев?

С какво надхвърля времето си?

IV.Ботев за революцията

  1. Революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна, която да изчисти Балканския полуостров не само от турците, но и от всичко онова, което може да вреди на истинските стремления за пълна и абсолютна човешка свобода.

В-к „Знаме“ 1875

  1. Нашият народ притежава доволно нравствени и материални сили, за да излезе сам на политическата сцена… и да премери силите си със силите на „издихающия турски деспотизъм“.

„Христо Ботев“ Т.1

  1. Болестта, сама по себе си, не може да бъде причина на своето развитие и тя се лекува нито с баячи, нито с плачове, нито с молитви, а с унищожението на ония причини и обстоятелства, които са я родили и които ѝ помагат да се развие… Българският народ се намира под натискът на едно такова несносно и безчовечно иго, което не му позволява да се развие нито в умствено, нито в материално отношение.

Статията „В какво се състои болестта на нашия народ“

  1. Човешката борба за свобода изисква множество ръце и мозъци.; Тиранствата съществуват и там, дето няма турци.; … когато настане страшният и правосъдният съд на народите над всички народи, изедници и мъчители по всички краища на света. Аз вярвам в това и казвам „Амин“.

„Христо Ботев“ Т.1

  1. За Христо Ботев в историята на националноосвободителното движение има три етапа: първият е свързан с делото и идеите на Раковски[2], вторият – с делото и идеите на Левски и третият – „Дано третият период бъде всеобща българска революция…“
  2. Ботев за свободата

Само когато народът и човечеството се развиват исторически свободно, само тогава и личността ще намери своята свобода.

Гладният се не учи, вързаният се не възпитава и битият не може да пее.

Само разумният и братовски съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човешкия род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истинна свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо.

Свободните хора по всички меридиани съчувстват едни другиму.

V. Ботев за науката, образованието, литературата и публицистиката

… и науката, и литературата, и поезията, и журналистиката… би трябвало да заемат характера на политическа пропаганда, т.е. да се съобразят с живота, със стремленията и с потребностите на народа и да не бъде вече науката за наука, изкуството за изкуство, а журналистиката за преживяние старото, изгнилото…

… на нас са ни потребни, сега за сега, такива литературни произведения, които отговарят на нашите потребности и стремления и които имат съвременен и общочовешки интерес.

Ние сме съгласни, че както окото е потребно за светлината, ухото за звука, а разумът за разбирането на най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на свойто благополучие и благосъстояние.

NB: Анализирайте политическите, социалните, икономическите, философските и естетическите възгледи на Ботев! Направете изводи!

[1] O, tempora, o, mores (лат.) – О, времена, о, нрави.

[2] Думите на Раковски са: „Любовта към отечеството превъзхожда всички световни добрини“.

Advertisements

Read Full Post »

 I. Същност и периодизация на Българското възраждане

  1. Първи период – XVIII и началото на XIX век, ранно Възраждане. Характеризира се с разложение на турската феодална система, с поява на нови обществени сили и зараждане на буржоазната идеология, като това е период, в който подхваща своето развитие националната идея в българската история.
  2. Втори период – 20–50 години на XIX век. Съвпада с времето на реформите в Османската империя, до Кримската война. Утвърждават се буржоазно-стопанските отношения, оформя се българската буржоазна и социална структура на едно слабо развито общество. Започват две могъщи национални движения: за новобългарска просвета и за църковна независимост. Успоредно се осъществява процесът на формиране на българската нация.
  3. Трети период – отразява времето от началото на Кримската война до Освобождението на България.

NB: Основното съдържание на Българското възраждане се състои в историческия преход от Средновековието към буржоазния свят, в развитието и утвърждаването на буржоазни икономически и социални отношения, в създаването на самобитна национална култура, във формирането на българска нация, в продължителните борби за освобождаване от турска власт и за възстановяване на българската държава.

II. Литературна периодизация на Българското възраждане.

  1. Първи етап – литература на прехода. XVIII и 20-те години на XIX век. Преходът към нов тип литература започва през XVIII век с дамаскинската книжнина, в която се чувстват качествено нови явления в областта на езика. Макар не в същата степен и форма, те засягат и съдържанието на литературната творба, нейното предназначение и въздействие. През този период се появяват исторически разкази и бележки, продължава се литературната летописна традиция.

1.1. започнат е преход в езика, проблематиката, адресата на литературното произведение, в съзнанието и душевността на книжовника.

1.2. паралелно с книжнината, която популяризират дамаскините и църковно-религиозните съчинения, се появяват и произведения с напълно светски дух. Представители са: Партений Павлович, Христофор Жефарович, Йосиф Брадатия.

1.3. при наличието на такава традиция се появяват Паисий и Софроний, които виждат спасението в усилието на българите да постигнат своята свобода, а не в религиозните виждания.

През етапа се наблюдава стремеж към излизане от шаблона на средновековната литература чрез:

– по-непосредствено изразената връзка между книжовник и читател (слушател);

– езика на превежданата или компилирана творба;

– стремежа към съпреживяване на събитията;

NB: Въпреки кълновете на светското, които се наблюдават у възприятията на читателя (слушателя), в неговия вкус все още доминира религиозното.

  1. Школски период в оформянето на новобългарската литература – 20–30-те години на XIX век. Нарича се „Школски”, защото усилията на малобройната интелигенция са насочени към задоволяване с учебници и книги. Това поколение бележи първия духовен поврат в съзнанието на българското общество. През 1824 г. Петър Берон пише „Рибен буквар”. С него Берон поставя въпроса за новия облик на образованието, но и за новия характер на литературата изобщо. Тогава публикуват също: Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Христаки Павлович – „Граматика славянобългарска” – 1836 г., Емануил Васкидович.
  2. Трети етап, който е и първи в създаването на художествена литература и култура. 40–60-те години на XIX век. Настъпват промени в съзнанието, мирогледа, духовността, в обществения и политически живот на България, които дават отражение върху литературата. Това е период, в който стихийното негодувание срещу фанариотското духовенство прераства в борба за официалното признаване на българската народност и националност в пределите на Османската империя. Литературната творба става средство за политическа изповед и агитация. Това е времето, в което на фолклора започва да се гледа не само като на старина с познавателно значение и гражданско въздействие, но и като на художествена реликва. Иван Богоров издава през 1842 г. „Сборник български народни песни и пословици”. Някои жанрови форми от периода на прехода получават развитие и разцвет – автобиографията, поезията с гражданска тематика, белетристиката. Особено място в този период, а и по-късно, има публицистиката[1]. Поставя се началото на нов тип поезия – Найден Геров, Добри Чинтулов, Елена Мутева. Развива се епистоларният[2] жанр. Найден Геров, на път от Одеса към Копривщица, полага началото на нов жанр – пътеписа[3]. Принос в процеса на осмисляне на литературните и културни ценности през 40-те години имат първите печатни издания: сп. „Любословие” и в-к „Български орел”.

NB: Това е етапът, в който се формира първото българско литературно и художествено поколение.

  1. Четвърти етап – литература на революционния устрем, 70-те години на XIX век. Това е нов етап в развитието на българската литература, в който се формира втората литературна генерация. Основен регистратор на това явление е в-к „Свобода” на Любен Каравелов, с обнародваните в него революционни разкази, повести, статии и стихове.

NB: Литературното поколение на 70-те години отхвърля идейните и художествени принципи на предшествениците си: дребнотемието, посредствеността, примиренчеството, принципните критерии към литературата. В основата на новата литература е поставен проблемът за революционното преустройство на съществуващите обществени и социални отношения. Това е период, в който се развива и българската драматургия – Добри Войников и Васил Друмев.

  1. Пети етап – литература на освободеното общество – 80-те години на XIX век.
  2. Шести етап – литература на останалите под турско робство българи. Характерно за периода е, че продължава тенденциите на литературата от 70-те години, като ги съотнася с новата обществено-политическа обстановка.

III. Разлики между западноевропейското и българското Възраждане

  1. Възраждането в България е по-късно XVIII–XIX (XIII–XV).
  2. Разлика по отношение на обществено-политическата насоченост. Докато на Запад Възраждането е свързано с освобождаването от средновековната схоластика[4], мистика и повсеместна власт на църквата, то у нас се наблюдава стремеж към самостоятелен исторически живот, освобождение от политическата власт на турците и духовната опека на гърците.
  3. В ролята на църквата.
  4. Лост на Западноевропейското възраждане е класическата образованост, докато в България тя не играе почти никаква роля.
  5. В насочеността – западното е насочено към възраждане на личността и подчертаване на физическата ѝ и духовна хармония, а българското цели да се възвиси народността, да се просвети народа и да бъде подготвен за борба. И ако на Запад обръщат поглед към античната традиция, то у нас се насочват към националната история.

NB: Закъснялото развитие на Възраждането в България неминуемо носи в себе си идеите и на Ренесанса, и на Просвещението. То има както световно-исторически особености, така и специфични национални черти. То не може да не носи белезите на общото за Ренесанса преклонение пред човека и да не бъде хуманитарно, тъй като – като светоглед – се противопоставя на средновековната схоластика и аскетизъм. Не може да не бъде и философски-просветителско, а по-късно и революционно-демократично, тъй като го насочват назряващите потребности в самото общество. Но Българското възраждане се стреми преди всичко да пробуди българина като личност, да направи преврат в душите на хората, да развие у тях човешко самочувствие, а по-късно да оформи в съзнанието им революционно-освободителния идеал. Главни черти на това сложно обновление в епохата на Българското възраждане са:

– патриотизъм – породен от националния и социален гнет;

– демократизъм – основава се на положението на плебса[5].

[1] Публицистика (на латински: publicus – обществен), в широк смисъл на думата, може да се разбира като обширна обществено-политическа дейност, при която се използват разнообразни словесни средства за въздействие върху общественото мнение, в далечното минало предимно с живо слово, по-късно чрез писмени апели към общественото съзнание и след 14 век, когато книгопечатането се разпространява предимно с печатно слово в разнообразните му форми: книги, брошури, позиви, манифести, периодични издания, кореспонденции, интервюта при неограничен предмет на публикациите.

Макар в публицистиката на преден план да стоят актуални обществено-политически, икономически и социални проблеми, не са изключени и актуални въпроси, тясно свързани с литературата и изкуствата. По тази причина много видни литератори и културоведи се изявяват и като авторитетни публицисти, воюващи не само за правда в живота, но и в изкуството. Затова с публицистиката тясно са свързани и литературни страници на всекидневната преса, където се изказват по актуални проблеми много литератори и културни дейци не само като художници на словото, но и като публицисти.

В тесен смисъл на думата публицистиката е важен конститутивен компонент на редица жанрове на прозата начело с очерк, есе, мемоари, фейлетон, памфлет, пътепис и романизирана биография, обединени в един от нейните най-широко разпространени видове – документалистиката.

[2] Епистоларната литература (на гръцки: epistolé — „писмо“) е жанр на художествената проза, граничещ с белетристиката и есето, чиято основна особеност е, че сюжетното развитие, отношенията между героите и духа на епохата се изразяват посредством размяна на писма.

В основата на епистоларната литература стои утвърдената в миналото традиция идеи и възгледи да се споделят с близките чрез писма и послания. Като литературен жанр тя се развива в епохата на Романтизма и Просвещението, когато рационалният момент на кореспонденцията бива обагрен със силен емоционален заряд и стремеж към саморазкриване.

Спецификата на епистоларната литература е, че ограничава възможността за развитие на сюжета, но дава простор пред героите да разкрият най-съкровените си чувства. Възможно е не цялото, а само част от литературното произведение да е написано във вид на писма.

[3] Пътепис е литературно произведение (проза), описващо пътуване до определено географско място, град, планина и др. Пътеписът е разказ от името на пътуващия човек, описващ видяното и даващ своите субективни оценки и коментари.

[4] Схолàстиката (на гръцки: σχολαστικός — академично училище) е систематична средновековна философия (9 – 15 век), чието изучаване е концентрирано в първите университети. Собствено представлява синтез между ортодоксалното християнство и логиката на Аристотел. Основава се на търсенето на взаимовръзка между вярата и знанието. Цел на схоластиката е доказване съществуването на Бог на неверниците. В този контекст, централен е проблема за универсалното отношение между частното и общото, т.е. възможно ли е индивидуалното спасение на душата или винаги есхатологията е обща.

[5] Плебеи или Плебс (на латински plebs – множество, народ) са хората, които по времето на римската Република не принадлежат към аристокрацията – патрициите (lat. patres – бащи, предци). Това са предимно селяни и занаятчии. Не са обаче и роби, които по това време били две трети от римското население. Днешното значение на думата плебс е по-скоро негативно и се отнася най-често до „простия народ“, „необразованото мнозинство“.

Read Full Post »

I. Основни комуникативни принципи
1. Първи комуникативен тип – когато събеседникът физически отсъства от творбата и е или предимно е адресат. Връзката е еднопосочна.
1.1. адресатът е имплицитен (не е конкретно лице) и се появява периодично в определени полемично напрегнати моменти в творбата. В тези случаи монологичната реч „избива” в диалогична – в едно спонтанно търсене на слушател (съмишленик или опонент) като неговия глас лирическият „аз” чува задочно(долавя интуитивно). ”Доклад”, „Вяра”, „Ще строим завод”, „Рибарски живот”.
1.2. адресатът е експлицитен (конкретно лице) приятелят в „Писмо”, Фернандес в „Песен за другаря”, децата от „Не бойте се деца” и животът в „Двубой”. Събеседникът изплува със собствен образ, характер, социален статус (поведение). Речевият изказ приема формата на писмо, изповед, диспут, в която наличието на сюжет оформя изказа на цялото стихотворение съобразно една или друга речева стратегия – на изобличаване, на разубеждение, вдъхване на бодрост, сила или облекчаваща душата изповед пред близък човек. Полемичните обръщения привнасят определен публицистичен жанров примес.
2. Втори комуникативен тип – характеризира се с материализиране на събеседника и разширяване на речевото пространство (преход от еднопосочно към дву- или многопосочно общуване). Дадено е определението инсценировки за характера на типа, чрез които се въвеждат множество гласове на физически присъстващи в творбата персонажи.
2.1. когато са събрани и сблъскани в непосредствени разговори и полемики, различни или еднакви позиции.
2.2. кръстосващи се реплики от разстояние(„Горки”)
2.3. апострофирана реч на радиоговорителя и взаимно коментиращи се реплики на герои („Селска хроника”)
2.4. сложно преплитащи се и конфронтиращи се гласове („Песен за човека”)
Вторият тип поражда драматичния характер на творбите – сблъсък на опониращи гласове.

NB: Полифонично звучене – структурно – функционално и количествено – тематично – една говоряща вселена. Одухотворените предмети (звезди, мотор). Непрекъснато говореща система, диалогизиране със себе си, многогласието не е фиксирано, не е статично, а е динамична, свободно местеща се система, придаваща стереофоничност.
II. Три типа движение в речевото пространство – лирическият „аз” е в центъра на кръговата композиция.
1. Радиален тип движение – израз на речевия импулс.
Наблюдава се съсредоточеност в търсене на събеседник и готовността на лирическия „аз” събеседниците да бъдат заменяни, да се разшири кръга от събеседници. „Кино”, „Испания”. Лирическият „аз” диалогизира с пролетта, осмислена като блян и духовен празник за него. „Пролет”. После се насочва към нея като към сезон. Пролетта като революция и бунт.
(Аз – > Ти; Аз – >Ти1; Аз – >Ти2…)

2. Центробежен тип движение – гласовете звучат с различен тон и се наблюдава стремеж към изземване словото, което е владеел лирическият „аз”
(Аз – > Ти – >Другите – >Той, Тя – >Те…)
„Горки” – лирическият субект се приобщава, но и се ослушва през рамо, за да дочуе словото на ковача, който след това ще изземе функцията на „аз”-а и ще говори за Горки („Ботев”). Полемизиране с привнесени чужди текстове. По този начин внушава своята задача.
3. Центростремителен, но не към единичното лично първо лице – „аз’-а, а към неговия колективен вариант – „ние” (Гео Милев). Или обратното(Яворов), което се извършва в цялото творчество като постепенен процес.
Съвместно съществуване на лирическо „аз” и лирическо „ние”, но в различни произведения за цялото творчество (Смирненски).
„Азът” сред „ние” (Ботев „В механата” и Вазов – приобщаване, взаимосвръзване на „аз” и „ние” – но лирическият „аз” винаги запазва своя приоритет на поет летописец). Сливане, загубване на лирическия „аз” сред родовото начало, сред народа след изживения ужас (Фурнаджиев).
Лирическият „аз” при Вапцаров не застава пред или във вече създаденото „ние”, а участва в процеса на неговото създаване, което не е тъждествено на преливането на лирическия „аз” и лирическото „ние”; т.е. показан е пътят, процесът, по-който се създава общността. Макар че лирическият герой говори с много адресати, той не излиза извън своите обикновени човешки измерения. Оказва се елемент, градивна част от човешкия колектив, на колективното „ние”. При Вапцаров има варианти:

3.1. обратна хронология „История” – въвежда чрез началните стихове обобщеното лирическо „ние”, което в стихотворението ще бъде разсредоточено на отделни свои изграждащи единици. Ще се разкрие пътя начина на изграждане
3.2. права хронология
* Аз + Ти = Ние
* Аз + Другите = Ние
Мълчаливо солидаризиране на лирическия „аз” със съвременниците, като обединяващо е общото състояние или отношението спрямо епохата или живота „Земя”, „Завод”
* Аз + Той(Ти) = Ние („Испания”)
*Ние 1
+ Ние 2 = Ние 3 („Писмо”)
NB: Поезията на Вапцаров е синтез между полемичност и изповедност. Причината за този синтез са социално-контурните перспективи на времето. Изповедност – влияния на Яворов. Вапцаров се стреми максимално да разголи душата на своя лирически герой, да надникне в неговите психологически преживявания. Тя е насочена към широка аудитория. (Рецептивна стратегия.) Възглед, че в поезията трябва да се говори така, както в живота, да разглежда проблемите и действителността. Съчетаване на два пласта – разговорен, който включва в себе си (разговорност в камерен аспект) интимно-лирически, развълнувано-изповеден или повествователно-доверителен в изявата на лирическия „аз” и риторичен (с примес на ораторска реч) риторичен-принципи, върху които се изгражда красноречието. Ораторския глас влече приповдигнатост, артистичност. Развенчават се традиционните поетически представи, демитологизират се. Дисфемизми – носят в себе си съвременния свят, а чрез риторичността той ги извисява, но в един друг контекст. Умора, отвращение от живота, търси най-грозните проявления на епохата такава, каквато е. Показва механизма на развенчаване на традиционното и изграждане на новата естетика. Всичко е дадено така, както е, както става – динамика, развитие, извисяване, но не са дадени еднозначни отговори. Ясно разказва така, както е в Живота – повествователен елемент (сюжетен, драматургичен и монологичен). Важен е начинът, по който го казва, принципът, по който го изгражда.

Read Full Post »

Никола Вапцаров

(1909 – 1942)

Възвръщане към света – действителен, материален. Реабилитация на сетивата. През 20-те и 40-те години поезията върви по утъпкани пътища, а не носи обновление.
Две са главните посоки:
Преломна – стремеж към разбиване на установеното в естетическите търсения. Никола Вапцаров осъществявапрехода между поколенията.
Понятията любов и щастие започват да се превръщат от шаблонни в земни, истински.

I. Живот и творчество – Банско, духът на планината, свободата, тишината, семейството. Съзнание за възможности, полемика с майката, вятъра, чудото, доброто в човека. Майката – духовна опора и начало, доброжелател, стои над всичко, извисен образ, олицетворение на вечното добро, вярата в доброто у човека, в чудото. Над идеологиите е любовта към хората – нравствена нужда от обич. Вечната любов, щастие, надежда, доброта. Полемизмът е основен похват (еквивалентно на Яворов от 30-те и 40-те години). Бащата – бунтовнически дух, мъжко достойнство, воля за себеотстояване, чувство за дълг, за вина и отговорност пред народа (приемственост, преданост). Представа за естествена приемственост между поколенията (фолклорен мотив). Образите на Словото и Оръжието. Пътува, сблъсква се с мизерията и нещастието в света като цяло.
II. Естетически схващания за изкуството
1. Угнетените – фолклор, простота, близост да народния живот. Ботев, Гео Милев, Яворов, Пушкин, Маяковски, Ибсен, Горки.
2. Възгледи за:
А: „И хората малко ни вярват, малко, защото ние забравяме, че в своята същност изкуството е дълбоко емоционално. Произведенията ни могат да гъмжат от прекрасни идеи, от трогателна човечност, но те ще бъдат само полезна публицистика, ако не овладеем майсторлъка да вълнуваме сърцата на хората. ”
Б: „В повечето случаи, ние караме простият селянин да говори така, както ние му говорим, напук на бита му, напук на неговата среда. В повечето случаи нашите герои по един и същ начин избират своя път. В повечето случаи нашите герои са или съвсем бели, или съвсем черни. Мургавите герои у нас рядко се срещат. ”
В: „Те (младите) не могат да се оплачат и от липса на образци, а това е най-същественото във всяка човешка деятелност – да използваш опита на тези, които са минали преди тебе. ”
=> Актуална, вълнуваща литература, която да представя проблемите на действителността, на обикновения човек, за да бъдат творбите по-близки до съзнанието на адресата, общодостъпна и понятна за него. Творецът слиза долу, сред масите, за да може да ги развълнува. Чувството трябва да е скрито, а не манифестирано, да блика между редовете.
NB: Чрез позицията си Вапцаров поставя проблема за литературната рецепция. Опитва се да затвори веригата между твореца, неговата творба и читателя. Откриването на читателя като естетичека институция. Целта е да провокира духовната и политическа активност на съвременника. Авторът е съмишленик и съидейник. Парливи проблеми. Да тръгне от конкретния човек и да се върне при него. Творбите да достигат до съзнанието и да бъдат разбирани от читателя. Да се използва традицията между основните произведения, приемственост. Вапцаров се стреми да възроди най-добрите реалистични традиции (“Ботев”)
NB: Възгледите на Вапцаров за една нова естетическа платформа. Раждат се естетически проблеми от политеческите и обратно.
3. Роля и място на твореца – съзнание за мисионерство. Темата на думите и словото като основна. Зад тях е скрита истината на явленията. Основна тема за думите („Песен на жената”)
4. Разчистване на езиковата ситуация, сетивно усещане за думите – да провокират една конкретна ситуация (да няма клишета и шаблони). Те трябва да носят смисъл и ангажираност, да се освободят думите от клиширания изказ, да носят своята истинска същност (“Горки”), да означават това, което са, а не символи.
5. Словото – естетическата му същност е нов момент, прелом в развитието на българската литература (Св. Игов) „Бунтът на Вапцаров е и бунт срещу думите, които мистифицират истинската същност на нещата. Част от общия смисъл на изкуството. Вапцаров пародира тривиалната употреба на шаблоните, следователно се появяват антиклишета. ” „На куплети… едва ли достигат до робската мъка. ”
III. Позиция и същност на лирическия герой.
1. Биографичното и художественото „аз” на поета се сливат в диалогична позиция към живота и света
2. Скъсена дистанция между поета и света, между лирическия герой и обкръжението му.
3. Лирическият герой е тук и сега в определено време и пространство, изпревен пред конкретна ситуация. Бъдещето за него е конкретен изход, а не абстрактен, в жизнената си алтернатива („Песен за човека”).
4. Проблемът за изхода – ситуиран пред конкретни пространствени ориентири, изходът е право на личния избор – нравствен избор. Лирическият герой е в гранична ситуация на избор.
5. Вапцаровият лирически герой е рожба на мащабна и същевременно конкретна социално-психологическа ситуация. Той отрязва процеса на историческо активиране на мислите („Когато милионите възкръснат”). Но това движение не е отразено като движение на масите въобще, а като кошер, човешкото преживяване – като нравствено-психологически процес. В този смисъл Вапцаровият лирически човек е пътник в света между социалния ад и брега на надеждата. Изминава го сам. Затова и главна черта на характера му е вътрешното движение, променливостта, превръщаемостта. Поетика на ставането. Поезията му е своеобразна реабилитация на човешката личност, която се оглежда в общността (имаща различни проявления). Те са свързани с живота и епохата. Лирическият герой носи разширеното художествено съзнание, обхванало в себе силирическия „аз”, както и „Ти” и „Той” – на съвременника, на поколението. Максимално обобщен образ – носи лирическия „аз”, но и превъплъщенията на човека, част от поколението му.
IV. Естетическа задача
1. Живият човек с реалното му битие.
2. Вътрешната обемност на лирическия герой с разширени граници, в които той поема една много по-широка представа в интегралния (притегателния смисъл). „Човекът поема в себе си света и става изразител на сложната човешка същност” – Вапцаров.
V. Особености на поетическата структура
А: вътретекстова комуникация
Б: извънтекстова комуникация (полемизация) – стремеж към интелектуално сътрудничество
Движение между интимно-личното, вътрешно, съсредоточен размисъл за отваряне към една широка читателска аудитория: синтез между изповед и проповед. Средства за приобщаване: разговорност – в камерния смисъл и риторичност, ораторство. Поетика на търсената комуникация не като същност и особеност, а като форма на съществуване. Многоаспектен диалог със света.

Read Full Post »

1878 – 1914

­I. Очертания на душевния свят на поета

1. Изострена емоционалност; свръхсетивност към човека и средата

2. Душевна чувствителност и богато въображение; неспокоен, вечностърсещ човешки дух; душа, вълнуваща се от високи копнежи и стремления

3. Склонност към усамотяване и психолого-философско самовглъбяване

4. Противоречивост, основаваща се на една като че ли вродена раздвоеност и потребност от опори и идеали

II. Идейно-естетически търсения

1. Влияние върху формирането на идейно-естетическите търсения на поета. Яворов излиза от големите традиции на българската литература в лицето на Петко Славейков, Ботев, Вазов и Стоян Михайловски. Негови учители са също и Пушкин, Лермонтов. От тях Яворов усвоява хуманизма и демократизма на светоусещането. Най-голямо е влиянието на Ботев. Яворов е близък до него не само с поетическия си темперамент, с хуманизма си, с протеста на човешката си съвест, с революционните и социални идеали, но и със сложността на своя вътрешен свят, със стремежа си за виждане на обществения живот и човешкото развитие в тяхната сложност и противоречивост, с трагизма на мисълта, в която полетите се редуват с падения, вярата – с отчаяние. Корените на сходството се крият в народната душа и гений. Ако прозренията за същността на битието при Ботев са мигновени и епизодични, то у Яворов това е концепция, превръща се в сложен, противоречив, йерархичен душевен интериор. Наличие на стремеж у Яворов за създаване на един своеобразен лирико-философски модел на света, в който основополагащи са образите на душата и стихията. Методът на този модел е подчертано диалектически. Яворовата поезия изобилства от диалектически определения и формулировки. Той копнее за светлината с „надеждата на безнадеждно сърце”. Любовта за него е злочеста и честита. Тази образност е нещо ново за световъзприемането в българската поезия. Освен влиянието на литературната традиция и Ботев Яворов търпи голямо влияние от кръга „Мисъл” в лицето на Пенчо Славейков и доктор Кръстев. Страданието като път за истина и себепознание – корените са във философията на Ницше. 1905 г. Яворов превежда шест стихотворения на Метерлинг; в Нанси чете Бодлер, занимава се с поезията на символизма: Верлен, Метерлинг, Брюсов. После търси нов художествен модел. Социални роли: роля на интелигента-народник (предимно I период). Яворов за кратко се увлича по социалистическите идеи; от този зрителен ъгъл Яворов осмисля съдбата на българския селянин като изразява собствено чувство, съпроводено с тъга – „На нивата”, „Градушка”, „Арменци”, „Заточеници”. Следващата роля е като деец на Македоно-одринското освободително движение. Михаил Неделчев поставя тезата за желанието на Яворов да се изживее като Ботев и да повтори неговия подвиг – „Хайдушки песни”. Третата социална роля е тази на трагическия художник, повлияна от западно-европейската литература. Тя се свързва със стремежа на Яворов да навлезе в метафизичния свят.

2. Същност на идейно-естетическите търсения на Яворов

2.1. в първия период се отразяват две главни жизнени настроения, две субективни реакции. Първата е свързана с радикално недоволство от личната орис, от съдбата и избрания път. Вторият момент е свързан с едно подчертано дълбоко състрадание към всички сродни души и съдби, към онеправданите от световния ред, към жертвите на общественото насилие или на неизповедимото и всепобеждаващо зло начало.

2.2. между първи и втори период тревогата за неуредиците в човешкото общество се обръща към духовния свят на поета, превръща се в тревога за вътрешните стойности на самия човек. В стихотворението „Нощ” от 1901 г. В най-голяма степен е отразен преходът между двата периода. Текстът е един болезнен анализ на противоречията в душата.

2.3. втори период – свързва се с вътрешния свят на личността, интровертен тип. Лирическият аз заема централно място в поезията на Яворов, вдаден все по-дълбоко в крайни душевни състояния. Съсредоточавайки своя поглед върху човешката личност, Яворов постига вътрешно разширяване на съдържателния обем на личното аз чрез превръщането на индивидуалния човешки образ в човек като родово понятие. По пътя на сливане на личната човешка драма с човешкото битие и битието като цяло. В този смисъл Яворовият лирически човек се превръща от представител на човешкото във въплъщение на човешкото. Оттук произтича широкият диапазон в изживяванията на личността.

3. Лирически герой – позиция

3.1. личност на сюблимните, екстремни и крайни състояния

3.2. преживяванията на Яворовия лирически герой са полюсно противоположни, но и магнитно обвързани, именно те определят вътрешния драматизъм на Яворовата поезия.

3.3. лирическият герой се характеризира с вечно неспокойна, търсеща мисъл, която дори и не очаква успокояване или разрешаване на проблемите. Това вечно търсене е мъчително, но и симптом за самото съществуване на човека.

3.4. никое душевно състояние не изчерпва изцяло лирическия герой, винаги остава възможност за дистантно самонаблюдение.

Обобщение: Яворовият лирически герой живее, оценява, назовава, разиграва настроението, психологическото състояние. Оттук и скептицизма към най-хубавото в човешкия живот, но и надежда при най-трагичните обстоятелства.

Read Full Post »

I. Предпоставки за естетическия прелом в края на XIX век
1
.
Промяна на ценностната система – криза в обществения и духовен свят, която води до отваряне на българската литература към света.
II. Периодизация
1. Индивидуализъм/предсимволизъм (1892 – 1910) – Пенчо Славейков, кръгът „Мисъл”, Яворов
2. Символизъм (1905 – 1930) – Яворов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров и др…
III. Идейно-естетически възгледи
1.
Отхвърляне на възрожденския традиционен литературен модел
1.1. поставяне на личното аз в основата на творческия процес – ориентация към проблемите на личността и нейния духовен свят (активизиране на субективните начала в художествената литература – антропоцентричен модел)
1.2. претворяване на действителността – пречупва се през призмата на собствения индивидуалитет
1.3. изкуство за самото изкуство като при символизма се наблюдава едно романтично отношение и то е издигнато в ранг на нова религия (изкуството)
1.4. акцент върху проблемите на творческата личност и възприемане на творчеството като израз на духовна компенсация
1.5. в основата на естетическите възгледи на модернизма е залегнала колизията между личността и обществото, между твореца и действителността.
1.6. стремеж за догонване на западноевропейската литературна естетическа и философска мисъл
* преодоляване на тясно националната проблематика
* тежнения към универсалност, подчертаване на трайното и вечното
* стремеж към романтизъм и неоромантични елементи в творческите търсения
2. Ницшеанството в идейно-естетическите възгледи на Пенчо Славейков, изграждане и отстояване на едно мисионерско съзнание.
* солипсизъм – при страданието – идеалистично-философска категория, при която човекът и светът живеят само в субективното съзнание на личността, независимо от външните обстоятелства.
3.
Естетика на символизма – нов художествен модел на света
3.1. свързват своята теория за символите с големия проблем за мястото на човека в света
3.2. в отхвърлянето на подражателния модел и дръзкия бунт срещу действителността те се стремят в творчеството си да изградят нова поетическа действителност (поемат функциите на Бога), тя се основава на едно триединство – идея, истина, Бог. Естетиката е идеалистическа и метафорична; всичко е насочено към духа.
3.3. в основата на тази естетика лежи философската представа за двумирието, при която реалната действителност, материалните обекти са знак за една втора реалност – духовната.
3.4. подчертан стремеж към хармония, красота, съвършенство в едни изградени светове, характерни за всяка поетическа личност; основна задача на символистичната естетика е психологизиране на външната действителност по посока задълбочаване на проблемите за вътрешния свят на човешката личност, която е обгърната от тайнственост, многозначност и трагическо романтизиране.
3.5. теория за съответствия, безкрайни аналогии, съзвучия – западноевропейската символистична естетика (Бодлер)
* Всяка промяна в светоусещането, в осмислянето на проблема човек – свят, води след себе си промяна в художествения модел.
3.6.
особености на образа-символ – символът в символистичната поезия трябва да изразява това, което е неизразимо с човешкото слово, да изрази невидимото в природата и човешката душа, да стане изразител на подсъзнанието; това се осъществява чрез множество от значения и интерпретации, той не е конкретен образ. Духовното търси свои съответствия в материалното, а може да бъде и обратното. Това съответствие между духовно и материално се извежда чрез надвременни символи, защото символистичната естетика изцяло е устремена към вечното и абсолютното. Поетите се стремят да открият чрез символа нови духовни светове, да уловят невидимото, да навлязат в нетрадиционни, нови връзки между нещата и явленията, откривайки художествения принцип на изненадата. Чрез асоциативните връзки и двупосочността да се излезе от тясно индивидуалното, частното, личното и да се разшири представата за човешкото аз чрез собствената му проекция в пространството и времето, чрез конкретната реалност и космичното.
* Символите в символистичната поезия нямат изобразителна функция, те не пораждат конкретни представи, а постигат поетическата си функция по пътя на асоциацията и внушението, т.е. символите в символистичната поезия се извеждат от контекста.
3.7.
музикализация на стиха – основен конструктивен принцип, който се противопоставя на една отминала статична представа за света; мелодията в символистичната лирика е белег на чувството, елемент от душевните преживявания на човека; на мястото на пластичната образност в символистичната поезия идва музиката.
3.8. дуализъм на човешката личност в символистичната поезия
4. Поетика на символизма – своеобразието на символистичната поетика произтича от основния конфликт човек/общество.
* Символите в символистичната поезия се делят на универсални и индивидуални. Универсалните са познати от християнството и античната митология, а индивидуалните са строго специфични и са рожба на въображението на отделния автор.

! Универсални символи:
Христос –
страдащият човек, изкупителят, доброволната жертва
Ахасфер – безприютност на творческата личност
Саломе – изтънчена перверзност
Сфинкс – тайна, тайнственост, енигма, мистика
Едип – човешкото подсъзнание, скритото, но знаещо се

Друга класификация на символите ги разделя на символи йероглифи и символи алегории. При символите йероглифи липсва опора за тълкуване на значението им, докато при символите алегории винаги има нещо, което ни подсказва скрития смисъл.
IV. Основни теми, идеи и мотиви
1. Яворов
1.1. през първия период основно място заема традиционната тема за живота на българския селянин и ролята на съдбата.
1.2. през втория период страданието се пречупва в духовния свят на самата личност; философската тематика се изразява с проблема за смъртта, познанието и страданието; сблъсък на противоположностите, Яворов се стреми да открие човешкото битие в цялата му същност, преживяване на идеята, въз основа на която се ражда психологизма в поезията му.
* Тема за смъртта – ражда се съвсем естествено в поезията му и корените й можем да открием в личността на поета; смъртта се разглежда в два аспекта:
чисто човешкия ужас и страх от смъртта, невъзможността от обратимост в човешкия живот.
смъртта като състояние на вечен покой и хармония
* Тема за самотата – лирическият герой страда от своята различност, от самотата си, а успоредно с това страда за това, че никога не може да бъде наистина сам.
* Мотив за безизходния кръг на страданието
* Дуализъм: „Аз страдам”
VS ”Аз диря”
* Интимни мотиви
* Мотив за сливане на „аз-а” със света
въвеждане на външния свят в света на субекта
обективизация на субекта – той съзерцава сам себе си навън, в реалния свят
оголване, отчетливост на психологическите процеси („Ледена стена”)
привиден диалог със събеседник („Самота”), действителността не е обект на бленуване, съзерцание и възпяване, тя отлично се слива с духовния свят на лирическия герой
1.3. позиция на яворовия лирически герой
лирическият герой е слят с образа на всечовека
човекът се стреми да побере света в себе си, в неговата цялост; основен момент е преживяването; постигане на стремежа чрез чувствата
яворовият лирически човек е човек на екстремните и крайни състояния
чувствата достигат максимална интензивност, която прехвърля предела на възможност за понасяне
преживяванията са полюсни, но и магнетично обвързани, те раждат яворовия драматизъм
за лирическия човек на Яворов вечното търсене е мъчение, но и символ на самото съществуване.
2. Тематичен обхват на символистичната поезия
2.1. светът затвор (килия)
2.2. мотивът за самотата
2.3. демонизъм – възпяване на аморалността, престъплението, ненормалното и болното
2.4. природни мотиви
2.5. мигове на „озарение”
любовен екстаз
бягство подир мечтата
„блаженство” в смъртта

Един от възможните варианти на основните тематични съставки на символистичната поетика:
* темата за отвъдния идеален свят
* вътрешен пейзаж на душата
* мотивът за заключените градини
* мотивът за жътва, слънчогледи и пчели

Пейзаж-самоизразяване – паралелизъм между изживяванията на поета и състоянията на природата, което е характерно за поетиката на романтизма; но при тях пейзажът е външна обективна илюстрация и съпровод на лирическото изживяване, а при символизма започва процес на силно субективизиране и привнасянето му в съзнанието на поета; по такъв начин пейзажът престава да бъде обективен, превръща се във вътрешен и илюстрира душевното състояние на лирическия субект, освобождавайки се напълно от елементите на описателност.
2.6. споменни мотиви
2.7. темата за детството
2.8. мотивът за изгубеното или откраднато щастие
2.9. мотивът “Never more”
2.10.
любовна тема
2.11. библейски и християнски мотиви, изведени чрез:
* темата за първородния грях
* мотивът за опрощаване на враговете
2.12. темата за града – образ-символ на грешния град – конфликтът между личността и обществото; градът е представен като убиец на мечтите, затвор за страдащите; създава представа за човешкото страдание; лутането сред тълпите, където лирическият аз се чувства сам и отчаян.

СИМВОЛИЗЪМ

Индивидуализъм (1892 – 1910) – Пенчо Славейков

Символизъм (1905/1906 – 1930) – Пейо Яворов, Теодор Траянов

Авангардни течения (1920 – 1940) – Гео Милев (символист – авангардист)
I. Символизмът – нов художествен и естетически модел на света
1. Същност – произхожда от старогръцки многозначен глагол, който буквално означава хвърлям заедно, събирам, свързвам, разбирам, схващам.
* Символ – комплекс от образи с многозначност на символната интерпретация, чиято съвкупност от значения е заложена по вероятност в образната тъкан на творбата, но не се покрива с нея поради сугестивната неопределеност на цялото.
* Сугестия (
suggest) – внушение

„Символът не е образ, а множество от значения”

Ролан Барт

Символ – знак, носещ някакво значение, в зависимост от връзката си със семантиката на творбата. Той е многозначност, която е една отворена за тълкуване система. Символистите свързват своята теория за символите с големия проблем за мястото на човека в света. Превръщат се в откриватели на по-свободните връзки между обект и субект. Създават представата за един подвижен от взаимоотношения свят, създават свят на безкрайни аналогии, чрез който разгръщат развитието на философската лирика. За тях материалните обекти са знак за една втора реалност, за една скрита същност. Тази реалност е метафизическа – дух, идея.

„Познанието е припомняне на това, което някога е видяла душата”

Платон

Това дава основание на символистите да се насочат към вътрешните, невидими светове.

 

Индивидуализъм

(1892-1910)

Пейо Яворов

Символизъм (1906-1930)

страдание Път към съвършенството, единственият път за създаване на творчество, той го съзерцава, но не познава драматизма в преживяването, защото го приема като лична несрета, предопределена от съдбата; то е мъдро, вълнуващо – път за себепостигане, откровение за радост в болката. „В страданието аз истина познах” – при него познанието минава през страданието, това е единственият път, чрез който лирическият аз влиза в контакт със света; страданието в неговата поезия надхвърля границите на индивидуалната човешка личност и прелива в обобщено, универсално страдание.
волунтаризъм Волята като първооснова в човешкия живот, най-силна е при това направление. Силата на волята се запазва почти непроменена. Няма изразен волонтаризъм, при тях волята липсва.
идеали Вяра в нравственото начало у човека, човешкият порив към идеал като залог за пълноценно човешко самоосъществяване. Проява на дуализъм (раздвоение); основен момент в естетиката им, той се появява в следствие появата на две начала – материализъм и идеализъм; хомодуплекс – удвоеният човек, изразява това раздвоение в човешкото съзнание. Както при Яворов.
емоционална гама Стиховете са израз на гордо и индивидуалистично човешко самочувствие в следствие на съзнанието за мисионерска функция; естетическият демократизъм е основан на отношенията личност/общество; творческата личност е проекция на духовните търсения на обществото. Полярност на емоциите, изострен до болка драматизъм; скептицизмът и песимизмът не са преднамерени, а се раждат в осмислянето на разглежданите от твореца проблеми. Меланхолия, мека тъга, умора, песимизъм.
основни теми, идеи и мотиви Съдбата на творческата личност, страданието, постигането на идеала, волонтаризма. Ролята на съдбата, традиционната тема за живота на българския селянин.

 

Read Full Post »

1. Художественият текст като специфична форма на отражение на действителността. Отразява я в художествени образи, но без да е нейно точно отражение. Заема нейния модел и го населява с образи и картини, родени във въображението на твореца. Т.е. по своята природа той е фикционален. Художествената реалност, която е модел-обобщение на действителността, е сътворена чрез словото. Всяка дума, всяка граматична форма и синтактична конструкция е елемент от стройна, добре организирана система и изпълнява особена функция. За да се разгадае магията на словото, за да се достигне до дълбочината на мисълта, е необходимо да се разчете и художествената функция на езиковите елементи, защото основната функция на художествената реч е образността, а в художествения образ се пречупват основните теми и лайтмотиви, човешките характери, мотивировка за постъпки и събития с емоционално и оценъчно отношение към тях, философските и естетическите идеи. Т.е. художествената идея намира своята форма в художествения образ, а той от своя страна определя стилистическата функция на езиковите средства в конкретния контекст.

2. Структурни особености на текста, чрез които се постига образността на художествената реч.

2.1. идиоматичност на текста. Идиом – устойчиво словосъчетание, чието значение не съвпада със значението на думите, които го изграждат. Т.е. значението на цялостния текст в никакъв случай не може да се приведе към значението на отделните думи в обичайната им употреба. Художественият текст има значение, което се формира от тясно сцепление на всичките му езикови елементи. Т.е. той трябва да се разглежда като едно цяло.

2.2. актуализация на езиковия факт – създаване на такъв контекст, в който езиковото средство придобива ново значение, което не притежава вън от този контекст. В художествения контекст действа принципът на изненадата, думите се свързват с необичайна, неочаквана употреба.

NB: Стилистичният анализ е неотделима част от идейно-естетическия анализ, затова се търси единството на идея, художествен образ и поетично слово.

 

Read Full Post »

Older Posts »