Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Анализи’ Category

Паисий Хилендарски
1721 – 1773

История славянобългарска в контекста на българския литературен процес

 

  1. Приносът на Паисий Хилендарски в развитието на българската литература
  2. Подбуди за написване на „Историята“ – любовта към България, ироничното отношение на турци, гърци и руси по отношение на държавата и литературата, желанието да пробуди патриотизъм у българите, започнали да се гърчеят и да забравят народността си.
  3. Основна цел – да пробуди патриотизма у българина и да повдигне самочувствието му, да възстанови историческото му съзнание и най-вече, чрез възстановяване на трите темпорални[1] измерения на робското битие, да докаже възможностите на българския народ.
  4. „История славянобългарска“ – анализ
  5. Композиционен строеж и тематична организация – архитектониката[2] е с две предисловия, седем глави и един послеслов, като историята се отъждествява с разума. Тя ще доведе до обогатяване, знание и култура. Разделя историята на църковна и гражданска – това е революционен момент, по принцип не се обръща внимание на духовните потребности на народа, а на фактите. Събира житейския път на народите в „Историята“. Изхожда от общата съдба и проектира българската история като важна част от световната. Надеждата за промяна се открива в настоящето. Пътят за разкриване е вярата в Бога.

В първото предисловие е каноничен. Паисий изгражда концепцията за историческото битие – опознаването на историята ще спомогне за възраждането на българската народност и надеждата за промяна – дидактична роля на историята. Нуждата от разум и знания, момент на аналитичност. Адресат – онези, които се колебаят между българската и гръцката култура:

1) онези, които искат да чуят, разберат и научат, които се интересуват от българското;

2) онези, които залитат към гръцката и чуждата култура.

Насочва се към хора, които не могат да я преписват, но могат да платят да бъде преписана, а другите са духовниците, които са грамотни и могат да станат духовни водачи на народа.

  1. Първо предисловие – разговор за историята като процес; второ предисловие – разглежда българската като част от световната история. Внушава идеята за промяна чрез опозицията минало-бъдеще. Поставя основите на една голяма тема: „ние и света“ за българите, която се развива и по-късно. Любовта към отечеството е върховна човешка добродетел. От народността, формиране за съзнанието за славянски род и най-великият от тях. Идеята за формиране на българската нация. Акцентът пада върху държавата, обединени в основата ѝ; независим духовен живот; земята, символ на отечеството, родовата принадлежност и езика, в основата на духовния живот, обща родова история. Чрез всичко това формира обща българска история и нация. Паисий вижда обновлението на българския народ в единството на народ, духовен живот и държава, техните свобода и независимост.
  2. Публицистичен стил – не само чрез фактологията, но и чрез емоционално-духовното изложение, синкретичен[3] характер, образно-емоционални видения и реторични въпроси, рационалистичен подход. Подхожда към миналото като патриот, а не като историк.
  3. Принципи, на които е подчинено изложението в „История славянобългарска“

4.1. Генеалогичен – за произхода на българите; свещен;

4.2. Царе и духовници – политически и духовен живот;

4.3. Кирил и Методий – културен живот.

  1. Тематични функции на текста

5.1. познавателна – да предаде обща информация за произхода на българския народ, да запознае с периодите на величие и падение и да разкрие предимствата ни пред останалите народи.

5.2. апологична[4] – възхвала на силата на нацията като духовност, на царете и на народа като цяло.

5.3. изобличителна – посочване и заклеймяване на родоостъпниците и отцеругателите.

5.4. полемична – стреми се да обори състоятелността на всички нападки срещу българския народ, независимо от това от чия страна идват.

5.5. развлекателна – трябва да се осигури развлекателно и занимателно четиво, с което читателят да прекара времето си в „наслаждение умнои и ползу себе си“.

  1. Роля и функции на автора

6.1. като разказвач – явява се едновременно в една първична епическа ситуация на разказвач, заобиколен от кръг слушатели, които трябва да чуят неговия епически разказ за славното минало на своите праотци;

6.2. като проповедник, който трябва да говори пред една съчувстваща или приятелски настроена аудитория.

Изгражда писаното си слово върху основни реторични правила.

[1] свързан с / ограничен от времето; съществуващ във времето; 2. временен, преходен; З. светски, мирски; 4. грам. за време.

[2] Архитектоника (от гръцки език archi, главен и tektoniké, строителство) в литературата означава съвкупността от техническите елементи, с които се изгражда дадена литературна творба и се постига единство между съдържание и форма и взаимовръзка между съставните ѝ части. Архитектониката обхваща развитието на сюжета, мястото на въвеждането на литературните герои, ролята на пейзажа, употребата на пряка и непряка реч.

[3] Синкретизмът (на гръцки: συγκρητισμόςС — съединяване, обединение) е съчетание на различни, често привидно противоречиви мисловни, идейни течения или вярвания, съществуващи паралелно.

[4] Апология (от старогр. ἀπολογία) е страстна реч или литературно произведение, при което чрез възхвала се отстранява обвинение. Обект на защита обикновено е нещо, към което са отправени нападки.

Read Full Post »

Любовната проблематика в късната Яворова лирика несъмнено й е спечелила популярност и виталност и до днес. Ала осмислянето й следва да се контекстуализира от философското предразбиране за отношенията между половете, което намира най-ярката си реализация в стихотворението „Сенки”. Творбата възпроизвежда сюжетната схема на вънпоставен наблюдател, който съзерцава сенките на мъж и жена, обитаващи вътрешно недостъпно за него пространство. Тази особена вънпоставеност се превръща за Яворовия аз в основа за неговите скръбни прозрения: мъжът и жената са осъдени на същностна недосегаемост, на есенциална разлъка и разминаване, независимо от илюзиите за контакт, близост и заедност. Причината за това можем да открием в двойната поанта от финала на първата и третата последна строфа: „…сянката на мъж и сянка на жена”.

В тази привидна равнопоставеност между мъжкото и женското е налице почти незабележимо различие – мъжката сянка е членувана, а женската е оставена без членна форма. Във време, в което Фройд се пита „какво иска жената” и формулира психическото й състояние като обременено от един изначален и фундаментален дефицит – този на Фалoс – Яворовото стихотворение идва като фина версия на формулирания от Фройд психоаналитичен проблем.

И все пак предимството на мъжа в схемата със сенките е само привидност. Ако мъжката сянка функционира като утвърждаване и преповтаряне на мъжкото присъствие, „сянка на жена” работи като символ на сенчестата убеглива и неустановена женска природа. Ако мъжът двойно присъства чрез сянката си, чрез своята сянка жената се изплъзва от артикулация и осмисляне. Именно тази изначална несъизмеримост между мъжа и жената, между мъжкото и женското е Яворовата версия за тяхната осъденост на вечна раздяла. Всички негови любовни стихотворения ще бъдат белязани от това разбиране.

Ала има още един проблем. Интерпретацията на мъжко-женските отношения се извършва и при Яворов от определени, често традиционни патриархални позиции. Според тях жената не може да се мисли като равнопоставена и равноправна. Тя настойчиво се схваща като допълнение, украса, като белег за зависимост и доминираност: „ти ще бъдеш роза, аз ще бъда Май…/ ти моите гърди ще украсиш/ и ти за мене ще цъфтиш.”

От тази перспектива жената може да бъде или светица, или грешница, или ангел, или чудовище. И тази образна опозиция до голяма степен доминира над Яворовата интерпретация на любовта и мъжко-женските отношения.

И все пак в най-проникновените си и дълбоки творби Яворов се изплъзва от традиционната патриархална схема и дава завършен и естетически съвършен израз на сложната нерешимост в мъжко-женския конфликт. Пример за това е стихотворението „Две хубави очи”, което свидетелства за пределната дълбочина на Яворовото осмисляне на отношенията между половете.

На пръв поглед стихотворението е молитвен зов на лирически субект към неговата безответна и безмълвна любима. Чувствата на възторг и обожание съжителстват с горчивината от неосъществимия контакт. И все пак съвършенството на любимата, нейната детска невинност и чистота са сякаш достатъчни за силата и трайността на любовното чувство. Само миг съмнение стъмява хоризонта над безоблачната любовна вис (небе), за да бъде отхвърлено то и хармонията в любовната молитвеност да бъде възстановена. Това е и традиционната интерпретация на Яворовия шедьовър сведен до химн за чистотата и невинността на серафическата женственост. За осмислянето й изцяло в плана на духовното и възвишеното.

Ала е възможна и друга интерпретативна посока. Тя не би била склонна да пренебрегне специфичната стихова организация, почиваща на принципа на палиндрома. На тази основа се достига до представа, според която стихотворението е идеално балансирано между високо и ниско, между душа и тяло, невинност и порок, чистота и грях. Стихотворението не толкова дава отговор, а формулира проблем – този за нерешимото противоречие, което разкъсва човека, което сблъсква в него ангела и демона, дявола и Бога.

Ала е възможно и трето четене, според което молитвата молба на лирическия аз, която възниква след заявената безответност („не искат и не обещават те”) е всъщност проклятието, което лирическия аз изрича. „Душата ми се моли!/ Страсти и неволи ще хвърлят утре върху тях/ булото на срам и грях.” Според това четене лирическият аз вижда като единствен съюзник за стремежа си, за любовно осъществяване времето, утре, а също и самата природа на човека – греховна, плътска, земна. Взимането на думите назад, „не ще го хвърлят върху тях/ страсти и неволи” внушава онтологичната стойност на греха и срама, „на булото на срам и грях”. По този начин стихотворението може да се схване като размисъл за парадокса на любовта, чиято осъществимост има за залог преодоляването на дистанциите във времето и пространството, приемането на човека като изначално грехопаднало същество. Финалът на творбата бележи това категорично разграничение между телесната отсамност на „Две хубави очи” и отвъдната недосегаемост на „Душата на дете”.

И още няколко идеи за размисъл:

Серафическата срещу демоническата женственост: „Задмение не си виновна ти, чудовище!”

Жената като вместилище на греха.

Хтонично разбиране за женствеността.

„И може би в заключена тъмница

От своя …”

„Не арфа сладкозвучна с душата ми съзвучна…”

Слепотата на мъжкия лирически аз.

Имплицитна самокритичност.

Идеята за пародирането на мъжкия ред.

Един човешки ден като алегория на човешкия живот.

Осуетеността на човешките стремежи.

Единственото спасение е единствено смъртта.

Справянето със смъртта преминава единствено през осъзнаването за нейната неизбежност.

Страданието е вечно търсено в „Аз страдам”

„Нирвана”

Най-целенасоченият опит на Яворов да създаде философско стихотворение.

Реификация – отнемане на човешкото.

Персонифицираща метафора.

Три етапа на човешкото познание

Познанието на битието извън човека: „И бродим ний…”

Интровертност на познанието

Невъзможността да се постигне пълното познание

„Маска”

„Свръхземните въпроси, които никой век не разреши.” – Вечните въпроси на битието.

Стиховете са поставени в празничен, карнавален контекст, който преосмисля всичко.

Съзнание за собствената си неадекватност в света.

Алегория на смъртта.

Най-самоироничната Яворова творба. За първи път се домогва до съзнанието, че абсолютна истина е недостижима, а е възможна само замяната на една „маска” с друга. Волята за познание се изравнява с волята за власт.

Иронията идва от идеята, че тя е най-маскираният образ. „Странният парфюм на женска плът задави моят ум.”

Абсолютната истина е недостижима, но това е удоволствие заради търсенето й.

Човешкото познание е постоянно пулсиране между различни „маски”.

„Песен на човека”

Отказ от творческа суета.

Формулиране на въпроси за основанията, без да търси отговори.

Скeптически статус на Яворовото мислене.

По лекциите, изнесени от Димитър Камбуров, на кандидатстудентски курс, организиран от СУ през 2007 година.

Read Full Post »

Според самия Пейо Яворов неговата творба „Песен на песента ми” е целенасочен жест и естетически избор, ознаменуващи преминаването през моста на декаденството. И наистина стихотворението представлява двучастна структура, началото на която Яворов посвещава на разгърната равносметка или рекапитулация на вече изминатия творчески път, а финалът е посветен на новия естетически идеал, на творческия манифест, който Яворов издига пред себе си и пред българското поетическо изкуство. Цялата творба се основава върху сюжет на любовно търсене и намиране на възстановената заедност между две човешки същества. Ала тази любовна схема е използвана като алегория за противоречивите отношения между твореца и неговото изкуство, между лирическия Аз и неговата „песен”. Тази склонност на Яворов да интерпретира абстрактни умозрителни теми с помощта на любовни алегории се превръща в устойчива характеристика на късната му поезия. Нещо повече, еротичното присъствие на женския персонаж, телесната интензивност на отношенията между героите се оказват по-откровени и недвусмислени именно в алегоричните наративи. Очевидно за Яворов е по-лесно да коментира междуполовите отношения под маската на алегоричен размисъл за нещо друго. Ала това не намалява важността на сюжета, който дава основата за този чувствителен към пола и еротиката размисъл.

Първата част на „Песен на песента ми” изрежда практически всички теми и проблеми, занимавали ранния Яворов. Тук е и „труженикът дрипав” и „селянинът груби”, „хайдутинът”, „кръвникът” и „пиянските уста”. Всички тези лесно разпознаваеми образи са интерпретирани в светлината на ревността и отхвърлянето: те са всичко онова, което е отклонило „песента” на поета от автентичното й призвание, от същинското й предназначение. Изневярата, в която е обвинявана песента е преодоляна, но цената за това е нейното отърсване от целия жизнен свят и образен свод, с които тя е била ангажирана до момента. Нещо повече, в очите на лирическия аз на твореца враговете от досегашната му поезия се оказват еднакво враждебни, пиянството на „Арменците” е събрано с образа на „кръвник безпощаден”. В този смисъл радикалната разправа цели освобождаване от самия свят в неговата реалност, конкретност, миметичност (предметност, сетивност, вж. Платон). Това дава началото и на новата естетическа идеология на Яворов, отхвърляща предишните теми като „мъртви” („надире не поглеждай, няма жив/ на мъртъвците сред тълпата”). Новата песен следва да преодолее и традиционния култ, разграничаващ рязко истина от лъжа. Напротив, в днешния си поглед към света Азът на твореца се усъмнява в тяхната разграничимост, в резултат на което осъзнава и присъщото за тази липса на коректив и яснота състояние на страдание: „Едно страдание безлично/ жалко безразлично,/ там негде по средата/ на истината и лъжата…”.

Тази безличност на страданието, тази връзка между неразличимите истина и лъжа, добро и зло и преживяването на жалкото страдание още тук ни подготвят за ироничния авторефлексивен Яворов от „Аз страдам” и особено от „Маска”. Именно от точката на пределна безпътица яворовият творчески аз се въззема до своето естетическо спасение. Усамотената заедност на творец и творчество, взаимната им взряност във вдъхновяващата сила на присъствието на другия създават условията за един радикално солипсистичен естетически модел: „Че няма дух и няма вещ/ вън от гърдите мои – пещ/ на живия вселенен план,/ на цялата вселена храм.”, „Че няма зло, страдание, живот,/ вън от сърцето ми – кивот.”

Подобна естетическа самодостатъчност, подобно самозатваряне на творец и творчество е типично за един тих модернизъм, полагаш в основата си неповторимия индивидуален опит, уникалната човешка личност. И все пак подобен естетически проект е осъден на утопизъм и Яворовото стихотворение свидетелства, че знае за това. „Бъди при мен, – бъди у мен,” е формула, която влиза в конфликт със следващия метафоричен конструкт: „Небето в твоя поглед/ дивно ще се отражава./ …/ ти него гледай и ми пей/ за хладния покой, за вечната забрава.” Става видно, че светът от първата част и от ранното творчество не е изличен, а е заменен. Че инстанцията на третия продължава да съществува, ала сега тя се осмисля в перспективата на трансцеденталната вечност, на универсалните и безвременни проблеми на битието.

В последна сметка манифестната творба на Яворов е важна колкото с естетическия модел, който заявява, толкова и с инплицитното (скритото) съзнание за неговата неосъществимост, за неговата утопия. Творчеството на Яворов оттук насетне ще бъде белязано от двойнствеността на това радикално естетическо търсене и на непрестанното отчитане на неговата неосъществимост, на неговия провал. Творчеството на Яворов завинаги ще остане свързано с осмислящи външни инстанции, с теми и проблеми, които вълнуват не само поетът-модернист, но и много различни типове и групи хора.

По лекциите, изнесени от Димитър Камбуров, на кандидатстудентски курс, организиран от СУ през 2007 година.

Read Full Post »

I.  Да пожелаеш свободата – Основен сюжет на Ботевата поезия е сюжетът на пожеланата, нравствено изстрадана и героично отстоявана българска свобода.

1. Ранни стихотворения

1.1. „Майце си”
1.2. „Към брата си”
1.3. „Делба”
1.4. „До моето първо либе”
1.5. „Елегия”

Тези творби са прекалено съкровени и разкриват драматичните душевни терзания на лирическия герой в порива му да проумее и да немери своето място в живота. За да постигне своите внушения, поетът се опира на популярен, но много ефективен похват – противопоставянето между външно и вътрешно, видимо и същностно.
В „Майце си” то се забелязва в: „там лицето е весело, но сърцето е скръбно, лицето е открито за всички, сърцето броди из неподозирани, тайнствени маршрути”.
В стихотворенията „Към брата си”, „Делба”, „До моето първо либе” мотивът за неразбрания и страдащ самотник продължава да бъде разгръщан и емоционално уплътняван. Трудно е да се живее между „глупци неразбрани”, сред онемели души и „присмех глупешки”, сред „думите отровни” на битовия любовен захлас. Героят е сам в страданието си и дълбоко неразбран в желанията си. За да се разбере какво е свободата, не е достатъчно само да се разпознае фигурата на насилника и да се осъзнае пътят на борбата. Необходимо е да се разобличат и старите пътища на спасението, по които е вървял българският човек. Защото човекът е същество, което винаги е живяло чрез някаква идея за спасение, за върховен изход, който ще го изведе на „горната земя” или в „обетованата земя”.

II. Нравствено изстраданата свобода

Стихотворения
– „Борба”
– „Странник”
– „Патриот”
– „В механата”

Стихотворения като „Борба”, „Странник”, „Патриот“, „В механата”  дават точна представа за широкия спектър на живота, лишен от благото на честта. За всички тях Ботевата поезия има сурови, но точни думи. Героят на Ботев познава самотата.

Изповедно-диалогичните творби всъщност говорят за дълбоката несподеленост на стремежите и на желанията.

В стихотворението „Борба” е изградена една психологически наситена картина на безнадежността. Две неща стоят в основата на това състояние:

1. Пробуждането – сънят и пробуждането са силно въздействени, реторично усилени образи, използвани успешно от цялата възрожденска литература. При Ботев образите продължават своят живот, но вече преминали през дълбокото личностно изживяване.
Сънят и заспиването в случая означават невъзможността да се прогледне за някакви по-висши основания за живота. Битът например е една от „люлките”, където робът „заспива” и не може с векове да се пробуди. Да си „заспал” означава да си забравил за съществуващата граница между човешкото и животинското. Забравил си да се питаш за онези важни разлики, които те правят човек във високия нравствен смисъл на думата.

2. Липса на критерии, чрез който да бъдат различавани свестните от „глупците”.
„Свестните у нас се считат за луди”, „глупецът вредом всеки почита…” – тези стихове от „Борба” точно дефинират проблема. Така е, защото богатството и лъжливите думи управляват света, те отреждат мястото на човека в скалата на почитанието. Всички институции – църквата, училището, пресата – са се включили в изграждането на този фалшив пантеон на ценностите. Ето го отново поредният проблем – светът е „ослепял” от лъжите на вековете, той не е способен да различава доброто от злото, истината от лъжата. Неговият рефлекс е сведен до сляпото подчинение и преклонение пред завети от типа „Бой се от Бога, почитай царя”. Подобни завети правят статичен света, блокират колелото на историята и робските народи агонизират с векове в робските си люлки. Залогът на героя е да разобличи лъжата, да развенчае закона на „свещената глупост”. Само така той ще може да заживее по един по-достоен начин, да възмезди миналото и да погледне с надежда към бъдещето.

В стихотворението  „Странник” проблемът е отчетливо поставен и е сатирично решен. Цялото насилие и несправедливост на робския свят са се стоварили върху странника, но утешенията на бита сякаш никога няма да привършат. Бащата, братята, либето – всичко е отнето, но кръговратът на робските утешения може да пробължи безкрайния си ход. Странникът ще продължи с всичко онова, което навикът му предписва и го утешава – ритуала, семейството, децата, труда за прехраната. Човекът е поробен не само от чуждоземните нашественици, той е под игото и на своите навици, на традицията, която стриктно е предписала житейското му поведение.
Още едно измерение на робството и лъжата, което също е свързано със състоянията на героя. Това е принципната неспособност за действие, оставено единствено в патоса на големите, но празни думи.
Стихотворението „В механата” е най-добрата илюстрация на този проблем. Отново позорът и славата са изведени като „тема” на поетическото обсъждане. Те за пореден път са изпаднали в трагичната невъзможност да бъдат различени, да бъдат открити истинските им лица. Лирическият герой тук е още по-здраво и трагично обвързан със ситуацията на бездействие. Той пожелава забравата като спасение от нравствените терзания, но нищо не е в състояние да надмогне жестокия сблъсък между големите клетвени думи и смешно-нищожните действия. Механата става поредното пространство на срама, на трагичното забравяне на дълга и честта. Думите и делата трагично са се раздалечили. Лъжепатриотът, мнимият юнак се откроява като комична и гротескна фигура на фона на разиграващата се народна трагедия. Ако тиранинът е представен чрез една емоционално въздействаща поредица от глаголи, свързани с унижението : „коли, беси, бие, псува/ и глоби народ поробен”, то патриотите от механата са представени с жалкото перчене, със смешното пиянско зъбене: „Пием, пеем буйни песни/ и зъбим се на тирана…”

Механата не е мястото където ще се роди спасителят, където ще прогледне месията на българската свобода – това е трагичното обобщение на творбата. Героят трябва да забрави не само мъките на народа, той трябва да забрави и себе си, собствената си съвест, за да намери „успокоение” и „спасение”.
Изводът е, че нравственото изстрадване на свободата е свързано с порива към създаване на нова ценностна йерархия – не богатството, не лъжата, не празните думи, а справидливостта, истината и достойните дела трябва да поемат управлението над света. Тогава и нравственото разпознаване на хората ще бъде по-лесно, по-точно – лъжецът ще получи своето място, а идеалистът своето в новата скала на ценностите.

изготвил: Георги Бебов

Read Full Post »

Публицистичните текстове са пряко свързани с периодичните издания и по-специално с вестниците. В Ботевата публицистика присъстват различни антагонисти: не само тираните, но и всякакви сродници на онези „неразбрани” лъжепатриоти, които поетът горчиво призовава в стихотворението „В механата”.

1. „Смешен плач” – политически памфлет, поместен е през 1871 г. във вестник „Дума на българските емигранти” заедно със статията „Народът. Вчера, днес, утре” и стихотворението „На прощаване”

1.1. конкретен повод за написването му е историческо събитие (съдбата на парижката комуна) и отзивите в пресата за него.

1.2. символика на заглавието и жанрова характеристика на творбата:

памфлет – вид фейлетон с остра публицистична насоченост, който изобличава остро злободневно политическо събитие или политическо лице. Памфлети, освен Ботев в българската литература, са писали Каравелов, Стоян Михайлвски. Известен памфлет в европейската литература е „Самопохвала на глупостта” от Еразъм Ротердамски

– в „Смешен плач” Ботев представя образа на френската столица от края на XIX век и този образ е сатиричен и многопосочен, защото:
+ Париж е столица на цивилизованата Еворапа, а в дадения исторически момент – център и на революционния сблъсък между два свята
+ този сблъсък е интерпретиран в тогавашната преса като „разрушение”, като посегатество върху столицата на цивилизацията
+ това е причината за „плача” на продажните български журналисти по изгубените ценности, за поругания ред, за разрушенията, окачествени от богатите като „варварство”

1.3. анализирайки историческата ситуация и конкретно събитие, Ботев представя следната своя теза: плачът е определен като смешен (заглавието е оксиморон), а Ботев е възмутен от позицията на българската журналистика, която, за да не остане по-далеч от другите, е готова да оплаче „бедния” Париж и проклина неговите разрушители – комунарите

1.4. стилово-езикови особенисти

–  кратък, но емоционален, политически текст

– ярка обществена реторика

– финалът е израз на Ботевата надежда, че ще настъпи ден за нова разплата и за ново начало

NB: Човекът, според контекста на „Смешен плач”, трябва винаги да се опитва да проумее света, в който живее, и да си отговори на въпроса дали наистина светът е такъв, за какъвто се представя? Наистина ли това е най-добрият възможен свят или има по-добър от него? Отвореният финал Ботев оставя на читателя!

2. „Политическа зима”

2.1. творческа история

– за написването на текста Ботев има личен мотив (разногласията му с Каравелов)

– според накои критици в образа на лъжепатриота Ботев конкретно визира Каравелов

2.2. основна идея – борбата на Ботев с просветителството и стремежът му да докаже правото на революционната иедя, да убеди читателя с логически и фактически доводи, че единственят път за освобождение на Българя е чрез революция, а не само чрез пресвета и знание.

2.3. основен мотив – равноправието и щастието на един народ зависи от свободата. Тя, от своя страна, не е нещо, което се дава даром, за нея трябва да се воюва и да се работи. Страданието на българския народ Ботев вижда като част от страданията и надеждите на „децата на Европа”.

2.4. основни средства, чрез които Ботев постига художествената си цел:

– алегория – например „политическата зима” е метафора с три основни смислови разклонения

+ замръзналост на социалните, политически и национални отношения в Европа – „гладните, дрипави и измръзнали народи”

+ зимата в съня, чрез който Ботев въвежда проблема за отговорността

+ зимата като олицетворение на фалша и лъжата в условията на робството.

Според Ботевата алегория зимата олицетворява още робството и страданието така, както според възрожденската символика лятото и пролетта символизират свободата, прегреса, щастието, напредъка. Същия смисъл Ботев влага в значението на думите „ден и нощ” (свободата и робството).

Чрез формата на съня Ботев размества реалното и фантастичното, пренася реалността в сферата на сънищата и то в рамките на основния алегоричен образ.

2.5. образът на лъжепатриота

– статичен, т.е не е даден в развитие

– чрез средствата на иронията е показано Ботевото негативно отношение към него

– чрез този герой Ботев изобличава мнимите патриоти и коментира схващането за стойностите на истинския патриотизъм

NB: Финалът на статията има за цел да посочи дълбоката разлика между автора и неговия герой. Макар и непосочен конкретно по име, Ботев вероятно визира Каравелов и еволюционистичните му възгледи. Тази идея, от гледна точка на Ботевите революционни идеи, му се вижда като пречка за общественото развитие, което той с толкова страст коментира в „Политическа зима”.

изготвил: Поли Стойчева

Read Full Post »

Олимпиада по български език и литература

Училищен кръг, 18.03.1995 год.

Вл. Т. Л.

 

    Поезията на Никола Вапцаров представлява един своеобразен феномен в българската литература. Въпреки, че търпи известно влияние от някои от предшестващите го поети за оформянето на творческия си мироглед, връзката на Вапцаров с традицията е неочебийна. Неговото творчество и като тематика, и като проблематика, и като поетика се откроява сред това на поетите, творили между двете световни войни, за да заеме своето собствено място в нашето литературно-историческо пространство.

 

    Личността на твореца Вапцаров се оказва невъзможно да бъде причислена към каквато и да било тенденция или течение в българската литература. В неговата поезия сложно се преплитат характерни за епоса или дори публицистични мотиви, редом с чисто лиричните форми. Всъщност авторът започва да огрубява и заземяваумишлено своята поезия, като дори вмъква в своите стихотворения непоетичниформи. Неговата цел е с тези средства да намери място в душите и сърцата на обикновените хора, които всъщност са действителния адресат на Вапцаровата поезия. Оттук може да се разкрие и високата комуникативностна Вапцаровата поезия, както посочва Радосвет Коларов. Нейната отвореност и ориентираност към адресата се обуславя от желанието на поета да диалогизира едни от най-висшите проблеми на човешкото битие и човека изобщо, като успоредно с това се стреми да бъде разбран от обикновените, както и от „бъдещите хора”. Защото Вапцаровата лирика е ориентирана към човека, работник или селянин, и в неговата душа поетът се стреми да открие бореца и да възроди човека.

 

    Всъщност Вапцаровата поезия се „ръководи” от една „протестантска” етика, където на преден план изпъкват някои християнски категории като любов, вяра и надежда. Лирическият човек на Вапцаров безспорно „обича” живота („но ти не разбирай, че мразя живота”), но неговото съществуване е раздвоено между именно тази любов към живота и унищожението. Защото той обитава един свръхтехнологизиран свят, където институциите манипулират човешкото съзнание и потискат неговата индивидуалност. Масовата култура („Кино”) и политическата пропаганда („Селска хроника”) обезличават личността, дори „ликвидират” човешкото съзнание, за да могат да превърнат инстинктите и страстите в двигател на човешкото поведение. В този смисъл светът на машините – т. е. „средствата за масово унищожение”, превръща човека в производителна сила, без да се интересува от духовната му същност. За това и творчеството на Вапцаров търси, илюстрира и акцентува върху „онзи” морален коректив, който довежда до просветлението в човешката душа и респективно до очовечаването („и някак в душата му станало светло… и станал човек”).

 

    На практика средството, благодарение на чието въздействие се извършва промяната в човешкия облик и същност е словото. Но словото като резултат на дълбоки душевни търсения и емоционални преживявания – „сътвореното” слово, което разкрива истината за човешкото битие. В последна сметка под въздействието на словото, Вапцаровият лирически герой започва да се вглежда в себе си, неговото съзнание осмисля постъпките му, в резултат на което индивидът еволюира в личност, „скотът” в човек. Всъщност една от характерните за Вапцаровото творчество идеи се състои в начина, по който е решен проблемът за израстването на човешката личност. По пътя на своето развитие, в търсенето на висшите истини на битието, лирическият човек на Вапцаров се води от желанието да се самореализира и самоосъществи. На този етап манипулациите и посегателствата на външния свят, нямат а и не могат да имат „пръст” в решенията и действията на човека. Проникнал в собствената си същност, разбрал своето индивидуално и личностно аз, той ограничава до минимум достъпа на външните влияния и вмешателства, изградени под формата на институционализираното слово, към себе си. Обитател на своеобразното гранично пространство между „човека на словото” – способен, „узрял” да проникне във висшите екзистенциални смисли, и „модерния” човек – регулиран и обезличаван от социалния и обществен регламент, Вапцаровият лирически човек е заобиколен от маскирани обекти и предмети, чиято истинска същност той знае, но и чийто „върховен смисъл” се стреми да научи. Словото на автора действа като „дешаблонизатор” – то разкрива и респективно уличава. Но неговата истинска цел е не да заклейми, а да вдъхне живот, тъй като пътят за откриването на висшите екзистенциални смисли във всяка една отделна личност е самореализацията. Оттук и Вапцаровата любов към човека, неговият стремеж да го въздигне и извиси по стълбицата на екзистенциалното му развитие. Тази стълбица води към небето и звездите и „изкачването” по нея се осъществява в зависимост от нравствената и духовна същност на индивида, от неговия душевен облик като зад самото й съществуване прозира Вапцаровата вяра в силата на човешкия дух, в наличието на онези качества и добродетели, които отличават човека от „скота”. Наличието на вярата, като двигател на човешкото развитие обуславя и прерастването на третата християнска категория – надеждата, в твърда увереност. Всъщност Вапцаровата поезия цели да породи промяната вътре в самия човек и едва след като и отделният индивид „повярва” в идеята за Новия свят, тя се нагърбва със задачата, по думите на Валери Стефанов, да „предвещае” бъдещия „ще-свят”, когато ще бъдат счупени „с глава” ледовете, които ограничават човешкото развитие.

 

    В този смисъл тематиката на Вапцаровата лирика – основна и висша ценност, в която е човекът, напълно се припокрива с нейната структура и по-конкретно с художествените особености, властващи вътре в самия текст. На първо място това се изразява в стремежа на поета към диалогизиране и проблематизиране, всъщност високата комуникативност на Вапцаровата поезия предполага нейната заинтересованост от съдбата на човека. Това доказва и наличието на една основна тема, която отеква в творчеството на поета и „кънти” в тази своеобразна, по думите на Радоствет Коларов „говореща вселена” – темата за човешката участ. На пръв поглед авторът описва именно „жестоката, безока” съдба на човека, който е потиснат от догмите на „регламента” и от социалното зло. Човекът във Вапцаровата поезия е ситуиран във враждебното пространство на технологизирания, населен с машини свят. Там той е обезличаван и потискан от „лепкавия мрак” на всекидневието, срещу чиито пипала се оказват безсилни романтичните представи на младия и влюбен в живота човек. В стихотворението „Писмо” („Ти помниш ли…”) Вапцаров илюстрира процеса на „вграждането” на индивида във всекидневните кътчета на човешкия живот, където той може само роболепно да се подчинява на наложените му отгоре истини-норми. Романтиката на младостта, става лесна плячка на „озъбеното и свирепо куче”, каквото представлява социално регламентирания и институционализиран живот. Абстрактните, красиви идеали бързо разкриват своята непостижимост, а и безсмисленост в по-нататъшното развитие на стихотворението. На посегателствата на живота-убиец, поетът противопоставя активна защита, която се изразява под формата на една нова романтика – романтиката на борбата. Нейното раждане е обусловено още в самото начало на стихотворението – то прозира във формата и времето – минало свършено – на глаголите. В творбата сякаш става дума за нещо минало, за някакъв предходен етап, маркиращ периода на човешката „беззащитност” и пасивност. Всъщност лирическият аз раздвоява своята позиция – той населява и пространството – „сега”, и пространството в миналото, а и пространството в бъдещето, когато неговите визии за Новия свят ще бъдат осъществени, но мярка за това осъществяване отново се явява човекът. Авторовото внимание е насочено към личността му, а погледът към духовната му същност. На преден план изпъкват процесите, оформящи стъпка по стъпка очовечаването. Вапцаров се стреми да вдъхне сила и увереност в собствената значимост на човека, в неговата бъдеща величественост. Затова и той се оказва склонен към диалози и дискусии, в тъканта на които се обяснява и разкрива позицията му – формирана по пътя на себеосъществяването. Всъщност зад своята увереност, че човекът може, а и трябва, да проникне във върховните екзистенциални смисли и висшите космически закони, Вапцаров поставя някои изконни християнски добродетели, които обаче са осмислени в контекста на неговата житейска и творческа философия. Всъщност вярата остава аксиоматично зададена и отново илюстрира увереността в предстоящата промяна – идването на „ще-света”, когато „животът ще бъде по-хубав от песен”. Нейна опора вече, обаче, е човекът, в своите духовни и нравствени измерения, способни да му донесат „прозрението” за самия себе си. Едновременно с това, тази вяра е обусловена и от любовта. Любовта се оказва онази категория, чието наличие предполага себеотдаването и саможертвата. Всъщност Вапцаровият лирически човек се реализира в конфликт с живота и действителността („Двубой”).

 

    В стихотворението „Двубой” са очертани контурите на този вечен и изначален конфликт. Внушена е и представата за човечеството като потърпевша страна, което контрастира на твърдата авторова увереност, че може да достигне до една нова развръзка. Стиснал зъби и свил своя „юмрук” лирическият аз е готов за борба по пътя, чрез която ще се самореализира. Животът обаче не е предпоставно въведен като отрицателна категория в текста. Всъщност неговите посегателства и вмешения в сакралното пространство на човешката личност обуславят и „намразването” му от страна на „аз-а”. Оттук и трансформирането на любовта на лирическия аз към живота в омраза. Тази трансформация обаче на практика илюстрира само едната страна на сложната Вапцарова лирика, защото, изградил и носещ в себе си силната „изпепеляваща” омраза, след като съгради Новия свят, човекът стъпва в пространствата на Новия живот, където трансформацията се задейства отново – по обратния път. Затова всъщност, реално погледнато, в нито един момент от своето развитие Вапцаровият лирически герой не се лишава от любовта – била тя пряко или подтекстово изведена („Вяра” – „но ти не разбирай…”). Оттук се пораждат  и обясненията на поетовата визия за бъдещето. Независимо дали то е видяно под формата на характерния в българската литература образ на пролетта, по-точно на бялата пролет („Пролет”) или е обрисувано като едно красиво пространство на прекрасното, където глаголите в бъдеще време се сбъдват и „на дните водите” биват впрегнати „в бетонен ръкав/и ще им кажем така ще вървите/и те ще тръгнат така”. Човекът по пътя към „ще-света” излиза от заробващото, технологизирано пространство на „социума”, за да навлезе като законодател в пространството на стихиите, където „децата” от стихотворението „Не бойте се деца” няма да бъдат обременени от социалния регламент или заблудени от обезличаващото „институционализирано” слово – доверие, по думите на Вл. Атанасов. В този аспект стихотворението „Не бойте се деца” претворява заменянето на биологичната и физическа нужда от задоволяване на индивидите с храна, в образа на хляба и тяхното „нахранване” с духовност и нравственост, обусловени в „тъканта” на вярата и откриващи пътя напред към „сините небеса”.

 

    В този ред на мисли, безспорно човешкото израстване, а до известна степен и величие, намират израз в стихотворението „Песен за човека“. Своеобразният диспут между представителя на социума, който се стреми да защити гласа на лирическия аз, опирайки се върху институционализирано и преразказано слово, завършва с недвусмислената, но и малко тъжна констатация за невъзможността на опонента да осмисли и разбере аргументираното и преживяно, сътворено азово слово. Все пак съдбата на лирическия герой – по пътя му към смъртта в процеса на развитие на стихотворението, сякаш илюстрира изкачването по вертикала към сакралното небесно пространство, където само звездите могат да бъдат съдници на човека. Присъдата срещу институциите на властта, както отбелязва Вл. Атанасов, е сериозна, но акцентът пада върху личността и трансформацията и измененията, които тя понася. Затворен в килията човекът започва процеса на себевглеждането, той прониква в собственото си съзнание, за да осмисли постъпката си. Престъплението намира своето разкаяние под формата на „светлината”, която избликва в човешката душа („И някак в душата му станало светло”). Останал сам и прозрял горчивата си участ, той е на път да „стане човек”. Именно този процес на очовечаване на героя-престъпник, сякаш задвижва завъртането на заобикалящите го по плоскостта от човек към злодей. Реализирането на духовното раждане и респективно на човешкото прераждане в „Песен за човека” е извършено изключително в духовните параметри на личността. Оттук и немаловажната роля на акта на запяването, както това е определено от Вл. Атанасов. Прозрял истината за своята съдба, лирическият човек е готов да умре, без да се съпротивлява. Това сякаш внушава идеята за гордото спазване на християнските ценности – героят се е разкаял, той съзнава силата на своя грях и има смелостта да понесе наказанието, като по този начин бива пренесен в „небесното” пространство и получава заслужена „присъда” от страна на звездите: „Браво човек!”.

     Преминаването на словото в песен до голяма степен засилва внушението за духовно възраждане и нравствено-етична красота на човека, комуто става възможно да навлезе в сакралните пространства на абсолюта и да се докосне до висшите закони на всемира. Репликата на лирическия герой „какъв ти тук ужас/той пеел човека/това е прекрасно, нали?” в края на стихотворението поставя акцента именно върху духовната самореализация, в смисъл на постигане на себепознанието, на човека като път към бъдещето, която оставя далеч назад в низките кътчета на всекидневието посегателствата на социума, тъй като представителите на институциите дори окачвайки въжето на врата на лирическия човек не могат да го спрат или заблудят аз-а, комуто е ясен резултата от акта на насилственото умъртвяване – със смъртта си героят навлиза в просторите на всемира. Тази характерна за българската литература тема за живота и смъртта, пряко коренспондира с мотива за саможертвата на героя: „Само той от нас прозреистина една в животапо-добро е да умрешотколкото да живееш скотски.” 

    В този смисъл Вапцаров поставя постигането на новата реалност под пряка зависимост от развитието на човека и неговата възможност да „прозре” „истината” в живота.

     Човекът е основен двигател на промените и неговият дух, задълго ангажира погледа на поета. В това се определя и неговата самобитност на фона на литературната традиция. Макар и да пише за множеството – работници и селяни, чиято участ иска да промени и замени с новия живот, Вапцаров в своята лирика търси и намира психологическите и емоционални причини за развитието на човека. Защото зад малките на пръв поглед личностни драми и превръщания, се крие онзи величав дух на епохата, на чиито криле поетът се стреми да постави цялото човечество, за да го пренесе в пространството на прекрасното. 

Read Full Post »

Славейков е най-оригиналната фигура в българската литература в края на XIX и началото на XX в.

Принадлежи на първото следосвобожденско поколение творци.

Оказва се двигател на качествено значими трансформационни процеси в развитието на българската поезия.

От патос към индивидуалистичен декаданс, от естетика на реализма и натурализма към персоналистическите естетики на модерното време.

Славейков НЕ е символист.

Стратег на първата ясно обособена философско естетическа платформа в българската литературата в следосвобожденския период.

Неговите разбирания за модерно изкуство, художественият му критерии при оценката на литературните творби и безапелационното им налагане в същност бележат творчеството на поколенията, идващи след него.

Така Славейковите естетически възгледи и художествена практика „затварят” Вазовата традиция в българското словесно изкуство и българската поезия от средата на 90-те години на ХІХ в. получава нова и модерна перспектива на развитие, затова с основание се твърди, че епохата „Вазов” е заключена и заменена с епохата „Славейков”.

Формиран е под силното влияние на естетическата норма на Възраждането, което бележи разбиранията му, затова той не може да сподели символистичните норми. Според него изкуството трябва да играе възпитателна роля.

„Кървава песен” остава незавършена, но работи върху нея цял живот.

Младият Славейков израства под влияние на естетиката на реализма, което обяснява творчеството му до 1896 г., и на социалния публицизъм.

Силно повлиян от естетиката на европейския реализъм (Гьоте, Хайне), след което на Шилер, Шлегел и Шелинг.

Първата му стихосбирка е „Момини сълзи”, която излиза в същата година, в която излиза и „Под игото”. Забележимо е подражанието на Хайне.

В началото на 90-те години съвсем по Възрожденски е заинтересуван от обществения живот и създава творби с общо заглавие цикъла „Шарки” (Песни), като обява, че са превод от Персийски творец.

Любител на алегоризма и мистификацията.

Трансформира наследството към кардинално нов път на българското словесно изкуство и поезия в частност.

„Бащин Край”, „Дим до бога”, „Манго и мечката” са слаби са като риторика, издържани са в поетическия речник на късното Възраждане, силата им е в остро изобличителния социално икономически патос. Доказват изчерпването на поетическия речник на късното Възраждане.

Повеля на времето и изкуството. Налага се промяна на речника на изкуството.

„Най-красивите думи в най-красивия ред – това е поезия” – Новалис.

Поетическият речник, кулминирал при Ботев, звучи вече като клише.

Основен прицел е фигурата на Монарха.

Средството на прозрачната алегория е ясно изразено в „Шарки”.

Славейков сам усеща, че се налага промяна в писането на стихотворения.

Включва няколко от творбите от „Шарки” в бъдещото си творчество.

Промяната в поетическата парадигма започва, когато се увлича от творчеството на Ницще, Шопенхауер и Киркегор.

Славейков превръща основни философски понятия в поетически метафори.

Той слуша и взима онова, което му харесва. Пример е образът на свръхчовека.

„Великият копнеж по другий бряг”.

Идеята за Твореца, който е Демиург и пророк (велик страдалец и велик самотник).

Изключително е очарован от идеята на Шопенхауер за „Светът като воля и представа”.

В основата на персонофистичната естетика стои Аз-ът.

Светът като воля е светът, какъвто е сам по себе си.

Светът като представа е такъв, какъвто ни се явява. Метафизично поле, достигнато по необичаен начин.

Ралица и Бойко са свръхличности.

Волята като основа на света, енергия на съществуванието.

Изключителен – изключен, страдание.

Противоречията са вътрешен белег на творческата личност.

Думите „поет”, „творец”, „гений” и „художник” се употребяват като синоними – „Душата на художника” (есе).

„Творец” е качество на личността.

„Творец” е прилагателно.

Творец е този, който може да черпи от природата и живота и да ги показва като воля.

Идеята за красивото и идеята за страданието (цената).

Свободата – основен лайтмотив, дефинирана от Киркегор, придобива вид на творческата свобода. Около тази идея кръжи свободният избор, свободната вяра и свободната непосредственост (задължение на Твореца).

Изместването на първостепенното влияние от обекта към субекта.

Психологията, а не онтологията е основно средство на всички философски решения.

Славейков превръща в основен патос на същинското си творчество не социалния и критическия патос, а принципът „да се търси човека и у звяра”.

Славейков сам се определя като творец.

Създава изключително целенасочено и концептуално творчество.

Няколкото негови книги са хронологически и стратегически изработени, не само като личен знак, но и като еталон за литературност.

Изкуството не е за всеки.

Биляна Борисова

Read Full Post »

Older Posts »