Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for март, 2015

Паисий Хилендарски
1721 – 1773

История славянобългарска в контекста на българския литературен процес

 

  1. Приносът на Паисий Хилендарски в развитието на българската литература
  2. Подбуди за написване на „Историята“ – любовта към България, ироничното отношение на турци, гърци и руси по отношение на държавата и литературата, желанието да пробуди патриотизъм у българите, започнали да се гърчеят и да забравят народността си.
  3. Основна цел – да пробуди патриотизма у българина и да повдигне самочувствието му, да възстанови историческото му съзнание и най-вече, чрез възстановяване на трите темпорални[1] измерения на робското битие, да докаже възможностите на българския народ.
  4. „История славянобългарска“ – анализ
  5. Композиционен строеж и тематична организация – архитектониката[2] е с две предисловия, седем глави и един послеслов, като историята се отъждествява с разума. Тя ще доведе до обогатяване, знание и култура. Разделя историята на църковна и гражданска – това е революционен момент, по принцип не се обръща внимание на духовните потребности на народа, а на фактите. Събира житейския път на народите в „Историята“. Изхожда от общата съдба и проектира българската история като важна част от световната. Надеждата за промяна се открива в настоящето. Пътят за разкриване е вярата в Бога.

В първото предисловие е каноничен. Паисий изгражда концепцията за историческото битие – опознаването на историята ще спомогне за възраждането на българската народност и надеждата за промяна – дидактична роля на историята. Нуждата от разум и знания, момент на аналитичност. Адресат – онези, които се колебаят между българската и гръцката култура:

1) онези, които искат да чуят, разберат и научат, които се интересуват от българското;

2) онези, които залитат към гръцката и чуждата култура.

Насочва се към хора, които не могат да я преписват, но могат да платят да бъде преписана, а другите са духовниците, които са грамотни и могат да станат духовни водачи на народа.

  1. Първо предисловие – разговор за историята като процес; второ предисловие – разглежда българската като част от световната история. Внушава идеята за промяна чрез опозицията минало-бъдеще. Поставя основите на една голяма тема: „ние и света“ за българите, която се развива и по-късно. Любовта към отечеството е върховна човешка добродетел. От народността, формиране за съзнанието за славянски род и най-великият от тях. Идеята за формиране на българската нация. Акцентът пада върху държавата, обединени в основата ѝ; независим духовен живот; земята, символ на отечеството, родовата принадлежност и езика, в основата на духовния живот, обща родова история. Чрез всичко това формира обща българска история и нация. Паисий вижда обновлението на българския народ в единството на народ, духовен живот и държава, техните свобода и независимост.
  2. Публицистичен стил – не само чрез фактологията, но и чрез емоционално-духовното изложение, синкретичен[3] характер, образно-емоционални видения и реторични въпроси, рационалистичен подход. Подхожда към миналото като патриот, а не като историк.
  3. Принципи, на които е подчинено изложението в „История славянобългарска“

4.1. Генеалогичен – за произхода на българите; свещен;

4.2. Царе и духовници – политически и духовен живот;

4.3. Кирил и Методий – културен живот.

  1. Тематични функции на текста

5.1. познавателна – да предаде обща информация за произхода на българския народ, да запознае с периодите на величие и падение и да разкрие предимствата ни пред останалите народи.

5.2. апологична[4] – възхвала на силата на нацията като духовност, на царете и на народа като цяло.

5.3. изобличителна – посочване и заклеймяване на родоостъпниците и отцеругателите.

5.4. полемична – стреми се да обори състоятелността на всички нападки срещу българския народ, независимо от това от чия страна идват.

5.5. развлекателна – трябва да се осигури развлекателно и занимателно четиво, с което читателят да прекара времето си в „наслаждение умнои и ползу себе си“.

  1. Роля и функции на автора

6.1. като разказвач – явява се едновременно в една първична епическа ситуация на разказвач, заобиколен от кръг слушатели, които трябва да чуят неговия епически разказ за славното минало на своите праотци;

6.2. като проповедник, който трябва да говори пред една съчувстваща или приятелски настроена аудитория.

Изгражда писаното си слово върху основни реторични правила.

[1] свързан с / ограничен от времето; съществуващ във времето; 2. временен, преходен; З. светски, мирски; 4. грам. за време.

[2] Архитектоника (от гръцки език archi, главен и tektoniké, строителство) в литературата означава съвкупността от техническите елементи, с които се изгражда дадена литературна творба и се постига единство между съдържание и форма и взаимовръзка между съставните ѝ части. Архитектониката обхваща развитието на сюжета, мястото на въвеждането на литературните герои, ролята на пейзажа, употребата на пряка и непряка реч.

[3] Синкретизмът (на гръцки: συγκρητισμόςС — съединяване, обединение) е съчетание на различни, често привидно противоречиви мисловни, идейни течения или вярвания, съществуващи паралелно.

[4] Апология (от старогр. ἀπολογία) е страстна реч или литературно произведение, при което чрез възхвала се отстранява обвинение. Обект на защита обикновено е нещо, към което са отправени нападки.

Advertisements

Read Full Post »

 I. Същност и периодизация на Българското възраждане

  1. Първи период – XVIII и началото на XIX век, ранно Възраждане. Характеризира се с разложение на турската феодална система, с поява на нови обществени сили и зараждане на буржоазната идеология, като това е период, в който подхваща своето развитие националната идея в българската история.
  2. Втори период – 20–50 години на XIX век. Съвпада с времето на реформите в Османската империя, до Кримската война. Утвърждават се буржоазно-стопанските отношения, оформя се българската буржоазна и социална структура на едно слабо развито общество. Започват две могъщи национални движения: за новобългарска просвета и за църковна независимост. Успоредно се осъществява процесът на формиране на българската нация.
  3. Трети период – отразява времето от началото на Кримската война до Освобождението на България.

NB: Основното съдържание на Българското възраждане се състои в историческия преход от Средновековието към буржоазния свят, в развитието и утвърждаването на буржоазни икономически и социални отношения, в създаването на самобитна национална култура, във формирането на българска нация, в продължителните борби за освобождаване от турска власт и за възстановяване на българската държава.

II. Литературна периодизация на Българското възраждане.

  1. Първи етап – литература на прехода. XVIII и 20-те години на XIX век. Преходът към нов тип литература започва през XVIII век с дамаскинската книжнина, в която се чувстват качествено нови явления в областта на езика. Макар не в същата степен и форма, те засягат и съдържанието на литературната творба, нейното предназначение и въздействие. През този период се появяват исторически разкази и бележки, продължава се литературната летописна традиция.

1.1. започнат е преход в езика, проблематиката, адресата на литературното произведение, в съзнанието и душевността на книжовника.

1.2. паралелно с книжнината, която популяризират дамаскините и църковно-религиозните съчинения, се появяват и произведения с напълно светски дух. Представители са: Партений Павлович, Христофор Жефарович, Йосиф Брадатия.

1.3. при наличието на такава традиция се появяват Паисий и Софроний, които виждат спасението в усилието на българите да постигнат своята свобода, а не в религиозните виждания.

През етапа се наблюдава стремеж към излизане от шаблона на средновековната литература чрез:

– по-непосредствено изразената връзка между книжовник и читател (слушател);

– езика на превежданата или компилирана творба;

– стремежа към съпреживяване на събитията;

NB: Въпреки кълновете на светското, които се наблюдават у възприятията на читателя (слушателя), в неговия вкус все още доминира религиозното.

  1. Школски период в оформянето на новобългарската литература – 20–30-те години на XIX век. Нарича се „Школски”, защото усилията на малобройната интелигенция са насочени към задоволяване с учебници и книги. Това поколение бележи първия духовен поврат в съзнанието на българското общество. През 1824 г. Петър Берон пише „Рибен буквар”. С него Берон поставя въпроса за новия облик на образованието, но и за новия характер на литературата изобщо. Тогава публикуват също: Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Христаки Павлович – „Граматика славянобългарска” – 1836 г., Емануил Васкидович.
  2. Трети етап, който е и първи в създаването на художествена литература и култура. 40–60-те години на XIX век. Настъпват промени в съзнанието, мирогледа, духовността, в обществения и политически живот на България, които дават отражение върху литературата. Това е период, в който стихийното негодувание срещу фанариотското духовенство прераства в борба за официалното признаване на българската народност и националност в пределите на Османската империя. Литературната творба става средство за политическа изповед и агитация. Това е времето, в което на фолклора започва да се гледа не само като на старина с познавателно значение и гражданско въздействие, но и като на художествена реликва. Иван Богоров издава през 1842 г. „Сборник български народни песни и пословици”. Някои жанрови форми от периода на прехода получават развитие и разцвет – автобиографията, поезията с гражданска тематика, белетристиката. Особено място в този период, а и по-късно, има публицистиката[1]. Поставя се началото на нов тип поезия – Найден Геров, Добри Чинтулов, Елена Мутева. Развива се епистоларният[2] жанр. Найден Геров, на път от Одеса към Копривщица, полага началото на нов жанр – пътеписа[3]. Принос в процеса на осмисляне на литературните и културни ценности през 40-те години имат първите печатни издания: сп. „Любословие” и в-к „Български орел”.

NB: Това е етапът, в който се формира първото българско литературно и художествено поколение.

  1. Четвърти етап – литература на революционния устрем, 70-те години на XIX век. Това е нов етап в развитието на българската литература, в който се формира втората литературна генерация. Основен регистратор на това явление е в-к „Свобода” на Любен Каравелов, с обнародваните в него революционни разкази, повести, статии и стихове.

NB: Литературното поколение на 70-те години отхвърля идейните и художествени принципи на предшествениците си: дребнотемието, посредствеността, примиренчеството, принципните критерии към литературата. В основата на новата литература е поставен проблемът за революционното преустройство на съществуващите обществени и социални отношения. Това е период, в който се развива и българската драматургия – Добри Войников и Васил Друмев.

  1. Пети етап – литература на освободеното общество – 80-те години на XIX век.
  2. Шести етап – литература на останалите под турско робство българи. Характерно за периода е, че продължава тенденциите на литературата от 70-те години, като ги съотнася с новата обществено-политическа обстановка.

III. Разлики между западноевропейското и българското Възраждане

  1. Възраждането в България е по-късно XVIII–XIX (XIII–XV).
  2. Разлика по отношение на обществено-политическата насоченост. Докато на Запад Възраждането е свързано с освобождаването от средновековната схоластика[4], мистика и повсеместна власт на църквата, то у нас се наблюдава стремеж към самостоятелен исторически живот, освобождение от политическата власт на турците и духовната опека на гърците.
  3. В ролята на църквата.
  4. Лост на Западноевропейското възраждане е класическата образованост, докато в България тя не играе почти никаква роля.
  5. В насочеността – западното е насочено към възраждане на личността и подчертаване на физическата ѝ и духовна хармония, а българското цели да се възвиси народността, да се просвети народа и да бъде подготвен за борба. И ако на Запад обръщат поглед към античната традиция, то у нас се насочват към националната история.

NB: Закъснялото развитие на Възраждането в България неминуемо носи в себе си идеите и на Ренесанса, и на Просвещението. То има както световно-исторически особености, така и специфични национални черти. То не може да не носи белезите на общото за Ренесанса преклонение пред човека и да не бъде хуманитарно, тъй като – като светоглед – се противопоставя на средновековната схоластика и аскетизъм. Не може да не бъде и философски-просветителско, а по-късно и революционно-демократично, тъй като го насочват назряващите потребности в самото общество. Но Българското възраждане се стреми преди всичко да пробуди българина като личност, да направи преврат в душите на хората, да развие у тях човешко самочувствие, а по-късно да оформи в съзнанието им революционно-освободителния идеал. Главни черти на това сложно обновление в епохата на Българското възраждане са:

– патриотизъм – породен от националния и социален гнет;

– демократизъм – основава се на положението на плебса[5].

[1] Публицистика (на латински: publicus – обществен), в широк смисъл на думата, може да се разбира като обширна обществено-политическа дейност, при която се използват разнообразни словесни средства за въздействие върху общественото мнение, в далечното минало предимно с живо слово, по-късно чрез писмени апели към общественото съзнание и след 14 век, когато книгопечатането се разпространява предимно с печатно слово в разнообразните му форми: книги, брошури, позиви, манифести, периодични издания, кореспонденции, интервюта при неограничен предмет на публикациите.

Макар в публицистиката на преден план да стоят актуални обществено-политически, икономически и социални проблеми, не са изключени и актуални въпроси, тясно свързани с литературата и изкуствата. По тази причина много видни литератори и културоведи се изявяват и като авторитетни публицисти, воюващи не само за правда в живота, но и в изкуството. Затова с публицистиката тясно са свързани и литературни страници на всекидневната преса, където се изказват по актуални проблеми много литератори и културни дейци не само като художници на словото, но и като публицисти.

В тесен смисъл на думата публицистиката е важен конститутивен компонент на редица жанрове на прозата начело с очерк, есе, мемоари, фейлетон, памфлет, пътепис и романизирана биография, обединени в един от нейните най-широко разпространени видове – документалистиката.

[2] Епистоларната литература (на гръцки: epistolé — „писмо“) е жанр на художествената проза, граничещ с белетристиката и есето, чиято основна особеност е, че сюжетното развитие, отношенията между героите и духа на епохата се изразяват посредством размяна на писма.

В основата на епистоларната литература стои утвърдената в миналото традиция идеи и възгледи да се споделят с близките чрез писма и послания. Като литературен жанр тя се развива в епохата на Романтизма и Просвещението, когато рационалният момент на кореспонденцията бива обагрен със силен емоционален заряд и стремеж към саморазкриване.

Спецификата на епистоларната литература е, че ограничава възможността за развитие на сюжета, но дава простор пред героите да разкрият най-съкровените си чувства. Възможно е не цялото, а само част от литературното произведение да е написано във вид на писма.

[3] Пътепис е литературно произведение (проза), описващо пътуване до определено географско място, град, планина и др. Пътеписът е разказ от името на пътуващия човек, описващ видяното и даващ своите субективни оценки и коментари.

[4] Схолàстиката (на гръцки: σχολαστικός — академично училище) е систематична средновековна философия (9 – 15 век), чието изучаване е концентрирано в първите университети. Собствено представлява синтез между ортодоксалното християнство и логиката на Аристотел. Основава се на търсенето на взаимовръзка между вярата и знанието. Цел на схоластиката е доказване съществуването на Бог на неверниците. В този контекст, централен е проблема за универсалното отношение между частното и общото, т.е. възможно ли е индивидуалното спасение на душата или винаги есхатологията е обща.

[5] Плебеи или Плебс (на латински plebs – множество, народ) са хората, които по времето на римската Република не принадлежат към аристокрацията – патрициите (lat. patres – бащи, предци). Това са предимно селяни и занаятчии. Не са обаче и роби, които по това време били две трети от римското население. Днешното значение на думата плебс е по-скоро негативно и се отнася най-често до „простия народ“, „необразованото мнозинство“.

Read Full Post »

  1. Представители

1.1. Д-р Кръстев

1.2. Пенчо Славейков

1.3. Пейо Яворов

1.4. Петко Тодоров

  1. Общността

Формира се около сп. „Мисъл“[1], започнало да излиза през 1892 г. по идея на д-р Кръстев; през първите 8 години идеолог и съмишленик на редактора е Пенчо Славейков; в края на XIX век към тях се присъединяват П.К. Яворов и П.Ю. Тодоров; създава се литературна общност, която е център на литературния живот в България.

  1. Влияния

3.1. Шопенхауер и Ницше (немска индивидуалистична философия): волята за власт е първична движеща сила на човешкото поведение (волунтаризъм[2]).

3.2. Гюстав Льобон – величието на народите се измерва чрез тяхната нравственост.

3.3. Грос и Фолкелт (неокантианци) – необходими са систематичност и яснота на естетическото изследване.

3.4. Иполит Тен[3] – безпристрастност на критическата оценка.

3.5. Ибсен – пълноценният живот е живот според призванието.

3.6. прозата на Кнут Хамсун и Оскар Уайлд

  1. Възгледи

4.1. индивидът има право да се стреми към духовна свобода, без да се ограничава от исторически и социални фактори.

4.2. изкуството е самостойно, надделнично, надисторическо, универсално, ориентирано към висшите духовни потребности на личността.

4.3. творецът има културна функция: да бъде носител на високи идеали, съвместяващи национални и универсални ценности.

4.4. творческият акт е мистичен; фикционалният свят е светът на бъдещето.

4.5. самотата е естествено състояние на човешкия дух; познанието и духовното съвършенство се постигат чрез самовглъбяване.

4.6. чрез творчеството е възможен „живот в смъртта“ – изкуството е вечно.

4.7. литературната творба не е пряко обществено ангажирана.

4.8. литературата не бива да е с публицистичен характер.

4.9. литературата изпълнява нравствена мисия по отношение на живота.

4.10. хармония между битийно и духовно, реалистично и идеалистично.

4.11. читателят трябва да общува свободно с творбата и да намира в нея преди всичко естетическа наслада.

4.12. определящи за художествената творба са стилът, композицията и езикът.

4.13. европеизация!

4.14. българската литература трябва да се откаже от декларативността и идеологическата си обремененост; срещу политическите институции, против монархията.

4.15. природата е изява на човешки състояния.

4.16. фолклорът е източник на етични и естетически образци; чрез „националната душа“ се постига универсалното.

  1. Дебатът „млади и стари“: отричат естетическите достойнства на традиционната българска литература; стремят се да поведат българската литература по нови, адекватни на съвременността и ориентирани към бъдещето пътища.

 

[1] „Мисъл“ е литературно-обществено списание с подчертано внимание върху философията, естетиката и теорията на изкуството. От неговите страници българският читател за пръв път се запознава с редица модерни философи, естети и мислители като Фр. Ницше и А. Шопенхауер, В. Вундт и Й. Фолкелт. Представени са и по-традиционно мислещи теоретици като Иполит Тен и Ф. Брюнетиер. Сред българските сътрудници заслужава да бъде отбелязано името на Димитър Михалчев.

В „Мисъл“ се печатат също оригинални и преводни статии в областта на етиката, социологията, педагогиката, историята, религията и политиката. Прави се преглед на културния живот у нас и в чужбина.

В списание „Мисъл“ художествените преводи свидетелстват за целенасочен и прецизен подбор както по отношение на авторите, така и на българските им интерпретатори. В превод на Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Кирил Христов, Пейо Яворов, Димитър Попов се поднасят образци от древната до модерната класика – от Софокъл и Лукиан до Бодлер, Ибсен и Метерлинк. В сравнение с някои от по-късните ни литературни издания преводната стратегия на „Мисъл“ изглежда твърде еклектична. Тук редом стоят имената на Юго и Метерлинк, на Гьоте и Едгар По. Но тази еклектика в случая е неизбежна и необходима, тъй като списанието трябва да насити значителен културен вакуум.

[2] Волунтаризъм /по лат. voluntaries ‘доброволен’/ Филос.

  1. Учение, отреждащо първостепенна роля на божествената или човешката воля.
  2. Съгласно идеологическите определения на източния марксизъм волунтаризмът е идеалистическо течение, което обявява волята за първична и решаваща сила в света. Определя се като реакционно субективно идеологическо направление във философията, което отрича обективната закономерност и необходимост в природата, като приписва на волята решаващо, първично значение (Шопенхауер, Ницше). Една от идеите на волунтаризма е, че човешките отношения трябва да се основават на доброволното сътрудничество и естествените закони, а не на политическия натиск. Алтернативни схващания на същата идея са панархизма и някои форми на анархизма, особено индивидуалистичният анархизъм.

 

[3] Иполит Адолф Тен (фр.Hippolyte Adolphe Taine) (1828–1893) френски философ, историк, писател, изкуствовед и психолог.

 

Read Full Post »