Според самия Пейо Яворов неговата творба „Песен на песента ми” е целенасочен жест и естетически избор, ознаменуващи преминаването през моста на декаденството. И наистина стихотворението представлява двучастна структура, началото на която Яворов посвещава на разгърната равносметка или рекапитулация на вече изминатия творчески път, а финалът е посветен на новия естетически идеал, на творческия манифест, който Яворов издига пред себе си и пред българското поетическо изкуство. Цялата творба се основава върху сюжет на любовно търсене и намиране на възстановената заедност между две човешки същества. Ала тази любовна схема е използвана като алегория за противоречивите отношения между твореца и неговото изкуство, между лирическия Аз и неговата „песен”. Тази склонност на Яворов да интерпретира абстрактни умозрителни теми с помощта на любовни алегории се превръща в устойчива характеристика на късната му поезия. Нещо повече, еротичното присъствие на женския персонаж, телесната интензивност на отношенията между героите се оказват по-откровени и недвусмислени именно в алегоричните наративи. Очевидно за Яворов е по-лесно да коментира междуполовите отношения под маската на алегоричен размисъл за нещо друго. Ала това не намалява важността на сюжета, който дава основата за този чувствителен към пола и еротиката размисъл.
Първата част на „Песен на песента ми” изрежда практически всички теми и проблеми, занимавали ранния Яворов. Тук е и „труженикът дрипав” и „селянинът груби”, „хайдутинът”, „кръвникът” и „пиянските уста”. Всички тези лесно разпознаваеми образи са интерпретирани в светлината на ревността и отхвърлянето: те са всичко онова, което е отклонило „песента” на поета от автентичното й призвание, от същинското й предназначение. Изневярата, в която е обвинявана песента е преодоляна, но цената за това е нейното отърсване от целия жизнен свят и образен свод, с които тя е била ангажирана до момента. Нещо повече, в очите на лирическия аз на твореца враговете от досегашната му поезия се оказват еднакво враждебни, пиянството на „Арменците” е събрано с образа на „кръвник безпощаден”. В този смисъл радикалната разправа цели освобождаване от самия свят в неговата реалност, конкретност, миметичност (предметност, сетивност, вж. Платон). Това дава началото и на новата естетическа идеология на Яворов, отхвърляща предишните теми като „мъртви” („надире не поглеждай, няма жив/ на мъртъвците сред тълпата”). Новата песен следва да преодолее и традиционния култ, разграничаващ рязко истина от лъжа. Напротив, в днешния си поглед към света Азът на твореца се усъмнява в тяхната разграничимост, в резултат на което осъзнава и присъщото за тази липса на коректив и яснота състояние на страдание: „Едно страдание безлично/ жалко безразлично,/ там негде по средата/ на истината и лъжата…”.
Тази безличност на страданието, тази връзка между неразличимите истина и лъжа, добро и зло и преживяването на жалкото страдание още тук ни подготвят за ироничния авторефлексивен Яворов от „Аз страдам” и особено от „Маска”. Именно от точката на пределна безпътица яворовият творчески аз се въззема до своето естетическо спасение. Усамотената заедност на творец и творчество, взаимната им взряност във вдъхновяващата сила на присъствието на другия създават условията за един радикално солипсистичен естетически модел: „Че няма дух и няма вещ/ вън от гърдите мои – пещ/ на живия вселенен план,/ на цялата вселена храм.”, „Че няма зло, страдание, живот,/ вън от сърцето ми – кивот.”
Подобна естетическа самодостатъчност, подобно самозатваряне на творец и творчество е типично за един тих модернизъм, полагаш в основата си неповторимия индивидуален опит, уникалната човешка личност. И все пак подобен естетически проект е осъден на утопизъм и Яворовото стихотворение свидетелства, че знае за това. „Бъди при мен, – бъди у мен,” е формула, която влиза в конфликт със следващия метафоричен конструкт: „Небето в твоя поглед/ дивно ще се отражава./ …/ ти него гледай и ми пей/ за хладния покой, за вечната забрава.” Става видно, че светът от първата част и от ранното творчество не е изличен, а е заменен. Че инстанцията на третия продължава да съществува, ала сега тя се осмисля в перспективата на трансцеденталната вечност, на универсалните и безвременни проблеми на битието.
В последна сметка манифестната творба на Яворов е важна колкото с естетическия модел, който заявява, толкова и с инплицитното (скритото) съзнание за неговата неосъществимост, за неговата утопия. Творчеството на Яворов оттук насетне ще бъде белязано от двойнствеността на това радикално естетическо търсене и на непрестанното отчитане на неговата неосъществимост, на неговия провал. Творчеството на Яворов завинаги ще остане свързано с осмислящи външни инстанции, с теми и проблеми, които вълнуват не само поетът-модернист, но и много различни типове и групи хора.
По лекциите, изнесени от Димитър Камбуров, на кандидатстудентски курс, организиран от СУ през 2007 година.
