Любовната проблематика в късната Яворова лирика несъмнено й е спечелила популярност и виталност и до днес. Ала осмислянето й следва да се контекстуализира от философското предразбиране за отношенията между половете, което намира най-ярката си реализация в стихотворението „Сенки”. Творбата възпроизвежда сюжетната схема на вънпоставен наблюдател, който съзерцава сенките на мъж и жена, обитаващи вътрешно недостъпно за него пространство. Тази особена вънпоставеност се превръща за Яворовия аз в основа за неговите скръбни прозрения: мъжът и жената са осъдени на същностна недосегаемост, на есенциална разлъка и разминаване, независимо от илюзиите за контакт, близост и заедност. Причината за това можем да открием в двойната поанта от финала на първата и третата последна строфа: „…сянката на мъж и сянка на жена”.
В тази привидна равнопоставеност между мъжкото и женското е налице почти незабележимо различие – мъжката сянка е членувана, а женската е оставена без членна форма. Във време, в което Фройд се пита „какво иска жената” и формулира психическото й състояние като обременено от един изначален и фундаментален дефицит – този на Фалoс – Яворовото стихотворение идва като фина версия на формулирания от Фройд психоаналитичен проблем.
И все пак предимството на мъжа в схемата със сенките е само привидност. Ако мъжката сянка функционира като утвърждаване и преповтаряне на мъжкото присъствие, „сянка на жена” работи като символ на сенчестата убеглива и неустановена женска природа. Ако мъжът двойно присъства чрез сянката си, чрез своята сянка жената се изплъзва от артикулация и осмисляне. Именно тази изначална несъизмеримост между мъжа и жената, между мъжкото и женското е Яворовата версия за тяхната осъденост на вечна раздяла. Всички негови любовни стихотворения ще бъдат белязани от това разбиране.
Ала има още един проблем. Интерпретацията на мъжко-женските отношения се извършва и при Яворов от определени, често традиционни патриархални позиции. Според тях жената не може да се мисли като равнопоставена и равноправна. Тя настойчиво се схваща като допълнение, украса, като белег за зависимост и доминираност: „ти ще бъдеш роза, аз ще бъда Май…/ ти моите гърди ще украсиш/ и ти за мене ще цъфтиш.”
От тази перспектива жената може да бъде или светица, или грешница, или ангел, или чудовище. И тази образна опозиция до голяма степен доминира над Яворовата интерпретация на любовта и мъжко-женските отношения.
И все пак в най-проникновените си и дълбоки творби Яворов се изплъзва от традиционната патриархална схема и дава завършен и естетически съвършен израз на сложната нерешимост в мъжко-женския конфликт. Пример за това е стихотворението „Две хубави очи”, което свидетелства за пределната дълбочина на Яворовото осмисляне на отношенията между половете.
На пръв поглед стихотворението е молитвен зов на лирически субект към неговата безответна и безмълвна любима. Чувствата на възторг и обожание съжителстват с горчивината от неосъществимия контакт. И все пак съвършенството на любимата, нейната детска невинност и чистота са сякаш достатъчни за силата и трайността на любовното чувство. Само миг съмнение стъмява хоризонта над безоблачната любовна вис (небе), за да бъде отхвърлено то и хармонията в любовната молитвеност да бъде възстановена. Това е и традиционната интерпретация на Яворовия шедьовър сведен до химн за чистотата и невинността на серафическата женственост. За осмислянето й изцяло в плана на духовното и възвишеното.
Ала е възможна и друга интерпретативна посока. Тя не би била склонна да пренебрегне специфичната стихова организация, почиваща на принципа на палиндрома. На тази основа се достига до представа, според която стихотворението е идеално балансирано между високо и ниско, между душа и тяло, невинност и порок, чистота и грях. Стихотворението не толкова дава отговор, а формулира проблем – този за нерешимото противоречие, което разкъсва човека, което сблъсква в него ангела и демона, дявола и Бога.
Ала е възможно и трето четене, според което молитвата молба на лирическия аз, която възниква след заявената безответност („не искат и не обещават те”) е всъщност проклятието, което лирическия аз изрича. „Душата ми се моли!/ Страсти и неволи ще хвърлят утре върху тях/ булото на срам и грях.” Според това четене лирическият аз вижда като единствен съюзник за стремежа си, за любовно осъществяване времето, утре, а също и самата природа на човека – греховна, плътска, земна. Взимането на думите назад, „не ще го хвърлят върху тях/ страсти и неволи” внушава онтологичната стойност на греха и срама, „на булото на срам и грях”. По този начин стихотворението може да се схване като размисъл за парадокса на любовта, чиято осъществимост има за залог преодоляването на дистанциите във времето и пространството, приемането на човека като изначално грехопаднало същество. Финалът на творбата бележи това категорично разграничение между телесната отсамност на „Две хубави очи” и отвъдната недосегаемост на „Душата на дете”.
И още няколко идеи за размисъл:
Серафическата срещу демоническата женственост: „Задмение не си виновна ти, чудовище!”
Жената като вместилище на греха.
Хтонично разбиране за женствеността.
„И може би в заключена тъмница
От своя …”
„Не арфа сладкозвучна с душата ми съзвучна…”
Слепотата на мъжкия лирически аз.
Имплицитна самокритичност.
Идеята за пародирането на мъжкия ред.
Един човешки ден като алегория на човешкия живот.
Осуетеността на човешките стремежи.
Единственото спасение е единствено смъртта.
Справянето със смъртта преминава единствено през осъзнаването за нейната неизбежност.
Страданието е вечно търсено в „Аз страдам”
„Нирвана”
Най-целенасоченият опит на Яворов да създаде философско стихотворение.
Реификация – отнемане на човешкото.
Персонифицираща метафора.
Три етапа на човешкото познание
Познанието на битието извън човека: „И бродим ний…”
Интровертност на познанието
Невъзможността да се постигне пълното познание
„Свръхземните въпроси, които никой век не разреши.” – Вечните въпроси на битието.
Стиховете са поставени в празничен, карнавален контекст, който преосмисля всичко.
Съзнание за собствената си неадекватност в света.
Алегория на смъртта.
Най-самоироничната Яворова творба. За първи път се домогва до съзнанието, че абсолютна истина е недостижима, а е възможна само замяната на една „маска” с друга. Волята за познание се изравнява с волята за власт.
Иронията идва от идеята, че тя е най-маскираният образ. „Странният парфюм на женска плът задави моят ум.”
Абсолютната истина е недостижима, но това е удоволствие заради търсенето й.
Човешкото познание е постоянно пулсиране между различни „маски”.
Отказ от творческа суета.
Формулиране на въпроси за основанията, без да търси отговори.
Скeптически статус на Яворовото мислене.
По лекциите, изнесени от Димитър Камбуров, на кандидатстудентски курс, организиран от СУ през 2007 година.
