Олимпиада по български език и литература
Училищен кръг, 18.03.1995 год.
Вл. Т. Л.
Поезията на Никола Вапцаров представлява един своеобразен феномен в българската литература. Въпреки, че търпи известно влияние от някои от предшестващите го поети за оформянето на творческия си мироглед, връзката на Вапцаров с традицията е неочебийна. Неговото творчество и като тематика, и като проблематика, и като поетика се откроява сред това на поетите, творили между двете световни войни, за да заеме своето собствено място в нашето литературно-историческо пространство.
Личността на твореца Вапцаров се оказва невъзможно да бъде причислена към каквато и да било тенденция или течение в българската литература. В неговата поезия сложно се преплитат характерни за епоса или дори публицистични мотиви, редом с чисто лиричните форми. Всъщност авторът започва да огрубява и “заземява” умишлено своята поезия, като дори вмъква в своите стихотворения “непоетични” форми. Неговата цел е с тези средства да намери място в душите и сърцата на обикновените хора, които всъщност са действителния адресат на Вапцаровата поезия. Оттук може да се разкрие и високата “комуникативност” на Вапцаровата поезия, както посочва Радосвет Коларов. Нейната отвореност и ориентираност към адресата се обуславя от желанието на поета да диалогизира едни от най-висшите проблеми на човешкото битие и човека изобщо, като успоредно с това се стреми да бъде разбран от обикновените, както и от „бъдещите хора”. Защото Вапцаровата лирика е ориентирана към човека, работник или селянин, и в неговата душа поетът се стреми да открие бореца и да възроди човека.
Всъщност Вапцаровата поезия се „ръководи” от една „протестантска” етика, където на преден план изпъкват някои християнски категории като любов, вяра и надежда. Лирическият човек на Вапцаров безспорно „обича” живота („но ти не разбирай, че мразя живота”), но неговото съществуване е раздвоено между именно тази любов към живота и унищожението. Защото той обитава един свръхтехнологизиран свят, където институциите манипулират човешкото съзнание и потискат неговата индивидуалност. Масовата култура („Кино”) и политическата пропаганда („Селска хроника”) обезличават личността, дори „ликвидират” човешкото съзнание, за да могат да превърнат инстинктите и страстите в двигател на човешкото поведение. В този смисъл светът на машините – т. е. „средствата за масово унищожение”, превръща човека в производителна сила, без да се интересува от духовната му същност. За това и творчеството на Вапцаров търси, илюстрира и акцентува върху „онзи” морален коректив, който довежда до просветлението в човешката душа и респективно до очовечаването („и някак в душата му станало светло… и станал човек”).
На практика средството, благодарение на чието въздействие се извършва промяната в човешкия облик и същност е словото. Но словото като резултат на дълбоки душевни търсения и емоционални преживявания – „сътвореното” слово, което разкрива истината за човешкото битие. В последна сметка под въздействието на словото, Вапцаровият лирически герой започва да се вглежда в себе си, неговото съзнание осмисля постъпките му, в резултат на което индивидът еволюира в личност, „скотът” в човек. Всъщност една от характерните за Вапцаровото творчество идеи се състои в начина, по който е решен проблемът за израстването на човешката личност. По пътя на своето развитие, в търсенето на висшите истини на битието, лирическият човек на Вапцаров се води от желанието да се самореализира и самоосъществи. На този етап манипулациите и посегателствата на външния свят, нямат а и не могат да имат „пръст” в решенията и действията на човека. Проникнал в собствената си същност, разбрал своето индивидуално и личностно аз, той ограничава до минимум достъпа на външните влияния и вмешателства, изградени под формата на институционализираното слово, към себе си. Обитател на своеобразното гранично пространство между „човека на словото” – способен, „узрял” да проникне във висшите екзистенциални смисли, и „модерния” човек – регулиран и обезличаван от социалния и обществен регламент, Вапцаровият лирически човек е заобиколен от маскирани обекти и предмети, чиято истинска същност той знае, но и чийто „върховен смисъл” се стреми да научи. Словото на автора действа като „дешаблонизатор” – то разкрива и респективно уличава. Но неговата истинска цел е не да заклейми, а да вдъхне живот, тъй като пътят за откриването на висшите екзистенциални смисли във всяка една отделна личност е самореализацията. Оттук и Вапцаровата любов към човека, неговият стремеж да го въздигне и извиси по стълбицата на екзистенциалното му развитие. Тази стълбица води към небето и звездите и „изкачването” по нея се осъществява в зависимост от нравствената и духовна същност на индивида, от неговия душевен облик като зад самото й съществуване прозира Вапцаровата вяра в силата на човешкия дух, в наличието на онези качества и добродетели, които отличават човека от „скота”. Наличието на вярата, като двигател на човешкото развитие обуславя и прерастването на третата християнска категория – надеждата, в твърда увереност. Всъщност Вапцаровата поезия цели да породи промяната вътре в самия човек и едва след като и отделният индивид „повярва” в идеята за Новия свят, тя се нагърбва със задачата, по думите на Валери Стефанов, да „предвещае” бъдещия „ще-свят”, когато ще бъдат счупени „с глава” ледовете, които ограничават човешкото развитие.
В този смисъл тематиката на Вапцаровата лирика – основна и висша ценност, в която е човекът, напълно се припокрива с нейната структура и по-конкретно с художествените особености, властващи вътре в самия текст. На първо място това се изразява в стремежа на поета към диалогизиране и проблематизиране, всъщност високата комуникативност на Вапцаровата поезия предполага нейната заинтересованост от съдбата на човека. Това доказва и наличието на една основна тема, която отеква в творчеството на поета и „кънти” в тази своеобразна, по думите на Радоствет Коларов „говореща вселена” – темата за човешката участ. На пръв поглед авторът описва именно „жестоката, безока” съдба на човека, който е потиснат от догмите на „регламента” и от социалното зло. Човекът във Вапцаровата поезия е ситуиран във враждебното пространство на технологизирания, населен с машини свят. Там той е обезличаван и потискан от „лепкавия мрак” на всекидневието, срещу чиито пипала се оказват безсилни романтичните представи на младия и влюбен в живота човек. В стихотворението „Писмо” („Ти помниш ли…”) Вапцаров илюстрира процеса на „вграждането” на индивида във всекидневните кътчета на човешкия живот, където той може само роболепно да се подчинява на наложените му отгоре истини-норми. Романтиката на младостта, става лесна плячка на „озъбеното и свирепо куче”, каквото представлява социално регламентирания и институционализиран живот. Абстрактните, красиви идеали бързо разкриват своята непостижимост, а и безсмисленост в по-нататъшното развитие на стихотворението. На посегателствата на живота-убиец, поетът противопоставя активна защита, която се изразява под формата на една нова романтика – романтиката на борбата. Нейното раждане е обусловено още в самото начало на стихотворението – то прозира във формата и времето – минало свършено – на глаголите. В творбата сякаш става дума за нещо минало, за някакъв предходен етап, маркиращ периода на човешката „беззащитност” и пасивност. Всъщност лирическият аз раздвоява своята позиция – той населява и пространството – „сега”, и пространството в миналото, а и пространството в бъдещето, когато неговите визии за Новия свят ще бъдат осъществени, но мярка за това осъществяване отново се явява човекът. Авторовото внимание е насочено към личността му, а погледът към духовната му същност. На преден план изпъкват процесите, оформящи стъпка по стъпка очовечаването. Вапцаров се стреми да вдъхне сила и увереност в собствената значимост на човека, в неговата бъдеща величественост. Затова и той се оказва склонен към диалози и дискусии, в тъканта на които се обяснява и разкрива позицията му – формирана по пътя на себеосъществяването. Всъщност зад своята увереност, че човекът може, а и трябва, да проникне във върховните екзистенциални смисли и висшите космически закони, Вапцаров поставя някои изконни християнски добродетели, които обаче са осмислени в контекста на неговата житейска и творческа философия. Всъщност вярата остава аксиоматично зададена и отново илюстрира увереността в предстоящата промяна – идването на „ще-света”, когато „животът ще бъде по-хубав от песен”. Нейна опора вече, обаче, е човекът, в своите духовни и нравствени измерения, способни да му донесат „прозрението” за самия себе си. Едновременно с това, тази вяра е обусловена и от любовта. Любовта се оказва онази категория, чието наличие предполага себеотдаването и саможертвата. Всъщност Вапцаровият лирически човек се реализира в конфликт с живота и действителността („Двубой”).
В стихотворението „Двубой” са очертани контурите на този вечен и изначален конфликт. Внушена е и представата за човечеството като потърпевша страна, което контрастира на твърдата авторова увереност, че може да достигне до една нова развръзка. Стиснал зъби и свил своя „юмрук” лирическият аз е готов за борба по пътя, чрез която ще се самореализира. Животът обаче не е предпоставно въведен като отрицателна категория в текста. Всъщност неговите посегателства и вмешения в сакралното пространство на човешката личност обуславят и „намразването” му от страна на „аз-а”. Оттук и трансформирането на любовта на лирическия аз към живота в омраза. Тази трансформация обаче на практика илюстрира само едната страна на сложната Вапцарова лирика, защото, изградил и носещ в себе си силната „изпепеляваща” омраза, след като съгради Новия свят, човекът стъпва в пространствата на Новия живот, където трансформацията се задейства отново – по обратния път. Затова всъщност, реално погледнато, в нито един момент от своето развитие Вапцаровият лирически герой не се лишава от любовта – била тя пряко или подтекстово изведена („Вяра” – „но ти не разбирай…”). Оттук се пораждат и обясненията на поетовата визия за бъдещето. Независимо дали то е видяно под формата на характерния в българската литература образ на пролетта, по-точно на бялата пролет („Пролет”) или е обрисувано като едно красиво пространство на прекрасното, където глаголите в бъдеще време се сбъдват и „на дните водите” биват впрегнати „в бетонен ръкав/и ще им кажем така ще вървите/и те ще тръгнат така”. Човекът по пътя към „ще-света” излиза от заробващото, технологизирано пространство на „социума”, за да навлезе като законодател в пространството на стихиите, където „децата” от стихотворението „Не бойте се деца” няма да бъдат обременени от социалния регламент или заблудени от обезличаващото „институционализирано” слово – доверие, по думите на Вл. Атанасов. В този аспект стихотворението „Не бойте се деца” претворява заменянето на биологичната и физическа нужда от задоволяване на индивидите с храна, в образа на хляба и тяхното „нахранване” с духовност и нравственост, обусловени в „тъканта” на вярата и откриващи пътя напред към „сините небеса”.
В този ред на мисли, безспорно човешкото израстване, а до известна степен и величие, намират израз в стихотворението „Песен за човека“. Своеобразният диспут между представителя на социума, който се стреми да защити гласа на лирическия аз, опирайки се върху институционализирано и преразказано слово, завършва с недвусмислената, но и малко тъжна констатация за невъзможността на опонента да осмисли и разбере аргументираното и преживяно, сътворено азово слово. Все пак съдбата на лирическия герой – по пътя му към смъртта в процеса на развитие на стихотворението, сякаш илюстрира изкачването по вертикала към сакралното небесно пространство, където само звездите могат да бъдат съдници на човека. Присъдата срещу институциите на властта, както отбелязва Вл. Атанасов, е сериозна, но акцентът пада върху личността и трансформацията и измененията, които тя понася. Затворен в килията човекът започва процеса на себевглеждането, той прониква в собственото си съзнание, за да осмисли постъпката си. Престъплението намира своето разкаяние под формата на „светлината”, която избликва в човешката душа („И някак в душата му станало светло”). Останал сам и прозрял горчивата си участ, той е на път да „стане човек”. Именно този процес на очовечаване на героя-престъпник, сякаш задвижва завъртането на заобикалящите го по плоскостта от човек към злодей. Реализирането на духовното раждане и респективно на човешкото прераждане в „Песен за човека” е извършено изключително в духовните параметри на личността. Оттук и немаловажната роля на акта на запяването, както това е определено от Вл. Атанасов. Прозрял истината за своята съдба, лирическият човек е готов да умре, без да се съпротивлява. Това сякаш внушава идеята за гордото спазване на християнските ценности – героят се е разкаял, той съзнава силата на своя грях и има смелостта да понесе наказанието, като по този начин бива пренесен в „небесното” пространство и получава заслужена „присъда” от страна на звездите: „Браво човек!”.
Преминаването на словото в песен до голяма степен засилва внушението за духовно възраждане и нравствено-етична красота на човека, комуто става възможно да навлезе в сакралните пространства на абсолюта и да се докосне до висшите закони на всемира. Репликата на лирическия герой „какъв ти тук ужас/той пеел човека/това е прекрасно, нали?” в края на стихотворението поставя акцента именно върху духовната самореализация, в смисъл на постигане на себепознанието, на човека като път към бъдещето, която оставя далеч назад в низките кътчета на всекидневието посегателствата на социума, тъй като представителите на институциите дори окачвайки въжето на врата на лирическия човек не могат да го спрат или заблудят аз-а, комуто е ясен резултата от акта на насилственото умъртвяване – със смъртта си героят навлиза в просторите на всемира. Тази характерна за българската литература тема за живота и смъртта, пряко коренспондира с мотива за саможертвата на героя: „Само той от нас прозреистина една в животапо-добро е да умрешотколкото да живееш скотски.”
В този смисъл Вапцаров поставя постигането на новата реалност под пряка зависимост от развитието на човека и неговата възможност да „прозре” „истината” в живота.
Човекът е основен двигател на промените и неговият дух, задълго ангажира погледа на поета. В това се определя и неговата самобитност на фона на литературната традиция. Макар и да пише за множеството – работници и селяни, чиято участ иска да промени и замени с новия живот, Вапцаров в своята лирика търси и намира психологическите и емоционални причини за развитието на човека. Защото зад малките на пръв поглед личностни драми и превръщания, се крие онзи величав дух на епохата, на чиито криле поетът се стреми да постави цялото човечество, за да го пренесе в пространството на прекрасното.
